Заместникът ми избухна в смях.
– Не се смей, Али, не се смей, синко! Това не са подвизи. Аз имах късмет, поумнях, преди някой куршум да ме уцели фатално, но с теб какво и как ще се случи – това не се знае!
– Не се безпокойте, с божията воля нищо няма да ми се случи! – отвърна Али със своята непоклатима самоувереност.
– По-добре да се замислиш повечко, отколкото да се уповаваш на Бога!
– Карай да върви – прекъсна ме нашият палавник, – нали говорехме за вас, интересно ми е какво стана после?
– Какво да стане? Взех да се замислям чак след като изгубих майка си. Трябва да ми бе останало малко от сивото вещество в черепа, понеже добре запомних написаното от нея. Чувствах и някакво угризение на съвестта. Но както и да е... След като прочетох дневника й, сам започнах да ходя по музеите. Отначало в памет на майка ми. Също като нея стоях и дълго гледах статуите, иконите, керамичните плочи, дърворезбите, ръкописните книги, калиграфските образци, изписани от талантливите майстори, картините, миниатюрите, ебру изкуството. Дори без да разбирах какво точно представляват. Гледах ги с часове. Но постепенно започнах да научавам много неща – макар и без да съм вниквал в тях, макар и повърхностно и по аматьорски... Странна работа, Али, никога не ми е минавало през ума, че така ще се случи, но взе да ми харесва да научавам. Обикнах дори и онази миризма на музеите, която по-рано ме отвращаваше. След това започнах да чета и книги, абонирах се също като майка ми за исторически списания, правех обиколки като другите туристи с професионални екскурзоводи, дори ходих да изслушам няколко лекции. Сега не мога да го правя толкова често както преди, но пенсионирам ли се – ще отделям повечко време за това.
Някаква тъга засенчи лицето на Али.
– Жалко, че майка ви не знае това, колко ли щеше да се зарадва!
– Сигурно щеше да се зарадва, но така или иначе, човек не може да поправи всичките грешки в живота си. Но те съветвам – отиди в някой музей. Дори само веднъж. Започни, да кажем, от Археологическия, точно над парка „Гюлхане“. Ще се почувстваш, все едно пътуваш през историята.
Лицето му просветля и аз, обнадежден, го попитах:
– А може би вече си го посещавал?
Онзи просветлен израз тутакси изчезна.
– Не съм, господин главен инспектор, как да отида? Знаете – всеки ден някакъв нов случай излиза, всеки ден има по някое престъпление...
Излишно бе да го засрамвам повече.
– Знам, но някой ден непременно иди. Ще ти хареса, сигурен съм. Всъщност, без да си разгледал Археологическия, няма много смисъл да посещаваш и „Топкапъ“. – Замълчах за кратко. – Разбира се, преди това иди да видиш и „Ая София“ . Всяко е сякаш продължение едно на друго. Непременно да ги разгледаш, чу ли?
– Както заповядате, господин главен инспектор! – тихичко отвърна Али. – Щом казвате – ще ида...
– Не за мен, синко, не ти заповядвам да го направиш. И как бих могъл? Само ти препоръчвам. После ще ми благодариш!
Но като гледах – Али нямаше никакво намерение да обикаля по музеите.
– Това е третата порта, нали, шефе? – смени той темата набързичко, гледайки към Баб-ъ Саде. – Минахме, значи, другите две порти? Нали така?
Щом така искаше... аз трябваше да уважа желанието му. Започнах да броя портите на двореца, доколкото ги знаех.
– Да, Али, минахме през двете. Тази е третата... Първата беше Баб-ъ Хумаюн. Вратата на крепостните стени на двореца. Тя е изпълнена по персийски маниер, или като иранска порта. Втората е Баб-юс Селям, тя е по френски образец. Изградена е по европейски модел. Тази пред нас пък е Баб-ъ Саде – тя пък е по турски образец. Или тези три порти от три различни периода ни разказват за трите типа цивилизации – персийска, европейска и турска, които при смесването си са образували турската архитектурна култура. Но същевременно ни говорят и за това, че Османската империя е била голяма, световна държава, обединяваща в себе си всичките тези култури. Всяка стая, която видя, всяка зала, всяка градина, всяко дърво, всяка чешма има някакво значение. Религиозно, политическо, социално. Всеки ъгъл в тези сгради пази хиляди истории за страховити, често пъти изпълнени с болка и ужас събития.
Слушаше ме с интерес, вместо престорения израз отпреди малко сега лицето му беше придобило сериозност, примесена с тъга и уважение. Ако не го бях подканил да тръгваме, така и щеше да си остане пред Баб-ъ Саде, направена някога за тържествата при възкачването на султаните на престола, за честванията на религиозните празници, напомняща за бойните шатри на тюркските кагани.