Скоро двамата със заместника ми, който, макар все още да не отделяше поглед от портата, се мъчеше същевременно да не изостава от мен, отново се смесихме с тълпата. Влязохме през Портата на щастието, минавайки под широката лоджия, носена от шест срещуположни колони от бял и зелен мрамор, където по време на празненства бил поставян обкованият със скъпоценни камъни златен султански трон. Бяхме пристъпили в скритите османски пространства, където, противно на днешната шумна врява, някога, във времената на султаните, беше властвала абсолютна тишина. Али смаяно гледаше към Стаята на приветствията, където султаните са приемали чуждите посланици, издавали са заповеди на военачалниците, преди да потеглят на война, срещали са се с османските сановници. Но точно сега нямах сили да му обяснявам всичко това. Чакаше ни разследване на престъпление, което трябваше да разкрием. Освен всичко това, един от тримата директори на този стар дворец, служил близо четири века на Османската династия, можеше да се окаже сред заподозрените.
Само Бог има правото да убива
Кабинетът на Лейля Баркън беше в отделението на двореца, наречено „Килерли Коуш“, ръководено от килерджибашията, служителят, отговарящ за султанската кухня и за обслужването на султаните по време на храненето, както и за подредбата на софрите. Директорката вече чакаше на вратата. Сигурно ни беше видяла да идваме през прозореца откъм двора на Ендеруна.
– Чудна работа, даже ни се усмихва – промълви помощникът ми, нищо че можеше да го чуе, тъй като бяхме на по-малко от няколко метра от нея. – Явно сте я дресирали, шефе!
– Кажи го силно – и ще развалиш всичко, което съм постигнал! – прошушнах му аз, докато се опитвах да отвърна на усмивката й.
Страхувах се, че невъздържаният ми помощник ще стори нещо неуместно.
Но той веднага се поправи:
– Извинете ме, господин главен инспектор!
Още в движение приятелски подадох ръка на жената, която може би беше една от основните заподозрени.
– Здравейте, Лейля ханъм!
Стисна ръката ми – силно, като мъж.
– Добре дошли, Невзат бей!
Сетне също така приятелски и приветливо се обърна към помощника ми:
– Здравейте, инспектор Али! Как сте?
Али залепи на лицето си безгрижната усмивка, която го превръщаше в един мил и симпатичен младеж, и отвърна на поздрава й:
– Благодаря! Като ви видях – и вече съм по-добре!
Лейля не знаеше как да приеме тези му думи и виждайки нерешителността и смущението в светлите й очи, реших, че все пак трябваше да й кажа нещо успокоително:
– Надяваме се, значи, да ни кажете нещо, което да ни помогне да заловим убийците.
Лицето й потъмня.
– Де да можех, инспектор Али – отвърна тя, но гласът й прозвуча някак си безнадеждно. – Всички предположения, които направихме с Невзат бей, се оказаха неточни. Убийците сякаш са знаели какво си мислим и всеки път ни подвеждаха...
Казваше същото, което и ние си мислехме, но без да се слага самата тя в списъка на заподозрените. В този момент влезе някакъв висок мъж с побелели коси и фино лице и застана помежду ни:
– Лейля ханъм – обърна се той към нея, държейки дебела папка в ръцете си. – Щяхме да говорим за калиграфиите... – Имаше вид на човек, който цял живот е бил чиновник и се е изгубил между множеството папки. – За онези, за изложбата... Че от Дирекцията на културата бързат...
Лейля моментално го прекъсна:
– После ще говорим, Едип бей, директорът на културата може малко да почака. Щом си свърша работата, аз ще дойда при вас.
– Е, вие по-добре си знаете – не скри разочарованието си Едип бей и с малки крачки се отдалечи от нас.
Началничката му го изгледа с неприязън:
– Музей ли сме, финансов архив ли сме – не е ясно... – Като видя, че я наблюдавахме с интерес, взе да се оплаква: – Затрупани сме с работа, но трябва да се занимаваме и с такива хора. Има ли някаква излишна работа – непременно ще я изровят и ще ми я подхвърлят... Както и да е, да не стоим тук, заповядайте в кабинета ми.
Той беше доста скромен. Отдясно до вратата имаше малка библиотека с метални рафтове, срещу нея широка дървена маса, върху която стоеше компютър, отляво беше отворена някаква голяма книга, имаше чаша за кафе, изблъскана чак в ъгъла на масата, моливници и малък бележник. Отдясно на компютъра имаше синя ваза с лилави зюмбюли, като ония, които вчера Али бе донесъл на Зейнеб. Дали Намък не й ги беше подарил? Да я попитам ли? Щеше да е добре да знаем как се развива връзката им. Можеше да научим и защо бе останала да пренощува в къщата на Недждет, но въпросите ни можеше и да я ядосат. „Че какво ви интересуват личните ми отношения?“, съвсем спокойно можеше да ни възрази тя и при тази вероятност аз направо се отказах да питам. Погледът ми се плъзна към окачената на стената огромна гравюра. Художникът беше изобразил втория двор на двореца „Топкапъ“, гледан откъм Средната порта, или Баб-юс Селям. На площада, по който преди малко бяхме минали, беше изрисувал празнично шествие – еничари, дворцови служители, чуждестранни посланици и още много народ, чиито лица не се различаваха, но всички се готвеха за важното събитие. Лейля проследи погледа ми и започна да обяснява: