– Това е прием на чужди посланици в двореца. – Посочи към хълмовете от другата страна на морето, които се виждаха на гравюрата точно зад императорския дворец: – Вижте какъв покой е имало тук, по склоновете на Бейоглу. Нямало е нито една от купчината безформени и грозни сгради, безредно наблъскани една върху друга... – Пъстрите й очи, позеленели от нахлулата през прозореца светлина, се премрежиха замечтано. – Бих искала да живея в Истанбул от онова време. Макар че сега можем да си представяме тогавашния живот само по гравюрите...
Изведнъж забеляза, че все още сме прави, и ни посочи двата стола пред бюрото си:
– Моля, заповядайте, седнете!
– Фатих е направил този дворец, нали така? – попитах аз, докато се настанявах на стола.
– Да, той е решил да се строи дворецът, но строежът му, както и на Големия византийски дворец, Палатиум Магнум, продължил с години. Всеки нов султан добавял по някоя сграда според нуждите си. Строителните работи продължили и по време на царстването на Баязид ІІ, Селим Явуз, Сюлейман Великолепни, Селим ІІ, по прякор Пияницата, Мурад ІІІ. При всички тези владетели центърът на империята растял все повече – обясняваше тя, докато сядаше на фотьойла.
Припомних си Големия византийски дворец, който видяхме на макета в офиса на Адем Йездан, спускащ се от Синята джамия право към морето.
– Защо султан Мехмед Завоевателя е решил да направи тук този дворец? За по-голяма сигурност ли?
– Може и за това да е, но по-важното е, че навремето тук е имало акропол...
Сигурно по изражението на лицата ни разбра, че и Али, и аз самият не знаехме какво е акропол, и затова без никакво високомерие ни обясни:
– ...Вид религиозен и военен център. Гърците винаги избирали да изграждат акрополите на върха на някой хълм, защото били най-важната институция на града. Ако сте били в Атина, сигурно сте виждали Акропола. Атинският е един от най-старите акрополи. По времето на Византион това място тук също е било акропол. Когато римляните завладели града, не го разрушили, понеже било свещено място. Но Мехмед Завоевателя, макар и години след завладяването на града, заповядал точно тук да се изгради дворецът. Казвам години след това, понеже първият османски дворец, построен тук, е бил на мястото, където сега е Истанбулският университет. – Виждайки, че я слушаме с интерес, Лейля сключи длани върху масата и ни заразказва с по-големи подробности: – Има много прилики между Римската и Османската империя. Ако погледнем към византийския период, ще видим, че храмът „Света София“ и Големият дворец са били много близо един до друг. Даже се говори, че е имало проходи от двореца до църквата. Същото важи и за двореца „Топкапъ“ и днешната джамия „Ая София“. И в двете империи светските владетели са искали да подчертаят и духовното си господство пред народа, защото могъществото на държавата е трябвало да бъде подкрепено и от моралните ценности. Това е и причината двата центъра – политическият, или дворецът, и духовният – храмът, да са близо един до друг.
Разказаното от Лейля беше интересно, аз обаче не разбрах защо, след като е превърнал „Света София“ в джамия, Мехмед Завоевателя е изградил и още една – джамията „Фатих“, и я попитах за това.
– Защото тя е символ на завоеванието, на начина на живот на новите владетели на града. Джамията „Фатих“ не е само храм, тя е и кюллийе – един цял религиозен комплекс. Или ако щете – един друг стил на живот. В този хилядолетен и космополитен град турско-ислямската култура ще наложи своя отпечатък и ще допринесе за колорита на града. Много е добре, че сте толкова любознателен – погледна ме тя приветливо. – Де да беше всеки като вас!
– Не, не съм чак толкова всъщност – смотолевих аз.
Али така се беше отегчил, че се бе умълчал и не издаваше и звук дори.
– Както и да е – рече Лейля, посягайки към телефона. – Какво ще пиете? Какво да ви предложа – чай или кафе?
Първия чай вече бяхме изпили при Адем Йездан. Беше ни почерпил и със сухи сладки този щедър бизнесмен. И не само сладки – върху подноса бяха наредени отделно солените, отделно сладките неща, а имаше и от прекрасните кифлички, с които се славеха добрите фурни в „Султанахмед“. И тъй като с тези апетитни вкуснотии задоволих глада си, сега вече можех да мина и на кафе.