Погледна ме учудено, но и с одобрение:
– Въстанието Ника, значи... Виждам, че доста добре сте проучили историята на Източен Рим, Невзат бей! Добре, много добре!
– Ааа, не чак толкова! Това са случайни знания... Но няма значение, питам се защо все пак „Ая София“? Убийците спокойно можеха да изберат и базиликата при Цистерните. Защото и тя е от времето на Юстиниан. Или защо са избрали Константиновата колона? За да откроят Константин, спокойно биха могли да изберат и Хиподрума. Доколкото знам, Константин го е завършил.
– Или Влахернския дворец – тихо и замислено каза тя. – И там е важно историческо място.
– Точно това казвам и аз! Защо не оставиха втория труп там, при Големия дворец?
Мълчание изпълни стаята.
– Ако питате мен – продължих да обяснявам теорията си, – са искали да подчертаят, че този град е бил столица на Римската империя. Защото Константиновата колона е била издигната точно за това. Не е ли така?
Леко поклати глава.
– Може и да сте прав. Ако не смятаме храма на Посейдон, и това е важен византийски паметник. Константиновата колона, крепостните стени и „Ая София“ наистина са паметници, символи на този град.
Бях започнал да си мисля, че съм я убедил, когато леко отметна с ръка падналите над челото си коси и отново премина в отбрана:
– Но тези паметници същевременно са изградени и за да покажат силата на владетелите. Да вземем „Света София“ – Юстиниан казва, че е издигнал този храм за християнския свят. Като знак на вярата си в Бога. За да може народът да се срещне със своя Бог в тази най-голяма църква на света. Но в действителност дали е така? Не мисля. Всъщност храмовете са предизвиквали повече почит и уважение към построилите ги владетели, отколкото към самия Бог. Императорът е бил считан за Божията сянка на земята. Така че храмовете, издигани уж в името на Всевишния, всъщност са напомняли, че владетелят е земният помощник на Бога. Храмовете не само обезсмъртяват името на създателя си, но и засилват уважението на народа към него. Как иначе Юстиниан би могъл да доведе двама гении като Исидор от Милет и Антемий от древния Трал цели пет години да ръководят десетте хиляди души, заети в изграждането на „Света София“? – Очите й пламнаха, сякаш си беше спомнила някакъв много важен детайл. – Но Юстиниан е имал и друга специална причина да издигне този храм – за да обезсмърти любимата си, съпругата си Теодора. Ако сте обиколили храма, сигурно сте забелязали – на онези великолепни колони са изписани с главни букви монограмите и на двамата. Също като логата на големите фирми днес. Тоест „Света София“ е колкото храм, толкова и величествен паметник, изграден от безумно влюбения император за любимата му жена...
Али доста рязко реагира на тези думи, които биха развълнували някой романтик:
– Безсрамен негодник! Да затрие трийсет хиляди души барабар с жените и децата, без да му мигне окото, а после да гради храм с окървавените си ръце, за да покаже любовта си към императрицата...
Думите му се харесаха на Лейля Баркън, но историкът в нея трябва да бе надделял, понеже се опита да посмекчи ситуацията:
– Не бива да сте толкова безмилостен към него. Разбира се, че в това е имало и преклонение пред Бога...
– Може! Може да е изградил храма, понеже се е уплашил от сторения грях – убийството на трийсет хиляди души – добавих и аз онова, което ми мина през ума. – Знае се, че по онова време хората са били силно религиозни, и сигурно страхът от Бога също е изиграл някаква роля.
– И това е в областта на предположенията. Но на земята мисълта за Бога не е в хармония с властта. Затова се говори, че и самият Константин се е покръстил едва на прага на смъртта си. Защото и той като всеки друг владетел не се е колебаел да пролива кръв, когато е било необходимо. Макар че само Бог има правото да убива. И понеже убийството е било в противоречие с вярата на османците, имало е и принцове, които не са искали да станат султани.
– Нещо да ви попитам – приближи се напред Али заедно със стола, на който седеше, приглаждайки с ръка щръкналата си нагоре коса и впивайки напрегнатия си поглед в Лейля. – Значи, казват, че султан Мехмед Завоевателя разрешил три дни градът да се разграбва. По време на завоеванието на Истанбул. Това вярно ли е?
По лицето на директорката се изписа приветливо изражение, като на учителка, готова да отговори на спонтанния въпрос на някой от учениците си.
– Вярно е, историческите книги го потвърждават. – Но като видя помръкналата физиономия на Али, сякаш самият той е дал заповед за тридневното разграбване на града, се почувства длъжна да го утеши: – Но при обсадата на града е обещал на Константин ІХ и косъм да не падне от главата на нито един жител.