Лицето на Али промени цвета си.
– Но самият император не се е предал, нали?
– Не се е предал. Ако бяхте на негово място, щяхте ли да го сторите? Щяхте ли ей така, без бой да предадете родината, в която хиляди години са живели предците ви?
– Нямаше да я предам, и аз щях да се бия – отвърна нашият честен до болка Али.
– Е, и император Константин ІХ се е сражавал до смърт. Разбира се, битките продължили 53 дни. Османската армия понесла загуби. И султан Мехмед, след като завзел града, дал заповед да бъде разграбен. Но не той, най-много щети му били нанесли латините, инспектор Али. Кръстоносците при четвъртия кръстоносен поход. За времето между 1204 г., когато дошли в Константинопол, до 1261-ва, когато го напуснали, градът бил превърнат в развалини. Великолепните паметници, издигнати от Константин Велики и от Юстиниан за радост на изстрадалото население, били разбити на парчета, разрушени до основи заради златото, среброто, скъпоценните камъни.
Доста се бяхме отдалечили от същината на разговора, затова я прекъснах:
– Миналото е изпълнено с жестокости и ние не можем нищо да направим, но можем да спрем съвременното ни вандалство. Доколкото успяхме да разберем, убийците няма да се спрат. Какво ще кажете, Лейля ханъм, каква ще е евентуалната им следваща цел?
Тя се откъсна от историческата разходка и се съсредоточи върху въпроса ми.
– Вече не знам и аз какво да кажа, Невзат бей. – Гледаше ме някак си извинително. – Може би не съм аз човекът, когото трябва да попитате...
Щеше да продължи, но в този момент на вратата се почука три пъти.
– Кафетата ни може би са готови.
Но през вратата надзърна не прислужникът с таблата, а някакъв друг човек с картонена кутия в ръце. Явно беше куриер, както си личеше от логото върху шапката му. Погледна седящата зад бюрото си Лейля.
– Трябва да се подпишете тук.
Лейля безропотно взе листа, но очите й не се отделяха от кутията.
– От кого е пратката?
Куриерът с досада прочете надписа върху капака:
– От Мехмед Икинджи е...
– От Мехмед Икинджи ли? – учудването й беше още по-голямо. – Не, не познавам такъв човек – каза тя, подавайки подписаната хартия на човека. После отново се загледа в кашона. – Да не е някакво дарение? – обърна се тя към нас. – Понякога получаваме такива дарения от хора, които не искат да разкрият самоличността си. Произведения, откраднати преди това от двореца. Опасяват се да не си докарат някоя беля до главата и затова ги изпращат с куриер или по пощата – продължи тя, но забеляза, че човекът все още стърчи пред нея и не си тръгва. И той с любопитство се беше вторачил в кутията и не помръдваше. – Още нещо ли има? – попита го тя.
Куриерът се стресна, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.
– Не, не, готово е! Довиждане!
Щом той излезе от стаята, Лейля се върна към разговора ни отпреди малко:
– Какво щях да кажа? А, да... Може би не трябваше да питате мен. Защото не можах да предположа с точност...
Уж гледаше мен и говореше за местата, където бяха оставяни жертвите, но умът й беше в донесената от куриера пратка и нейното съдържание.
– Естествено, искам да ви помогна, но се опасявам да не ви подведа отново – каза тя, скришом поглеждайки към кутията.
– Ако искате, погледнете си първо пратката – принудих се да й предложа аз. – Сигурно сте много любопитна какво има в нея.
Бузите й леко поруменяха.
– Извинявам се, прав сте. Умът ми наистина е там.
– Защо тогава не я отворите? – попитах аз, мислейки си, че може би не й се иска да го прави пред нас. – Ако искате, ние можем да излезем...
– Не, не – протегна ръце, сякаш ни караше отново да седнем, макар че ние не бяхме помръднали от местата си. – Не е държавна тайна, най-много да е някой исторически предмет...
Наведе се от дясната страна на бюрото и отвори чекмеджето. Извади ножче и се изправи.
– Понякога от такива пакети излизат само ненужни вещи. Чайникът на баба им или някой евтин свещник, за които си мислят, че са антики – поясни тя и започна да реже прозрачната лепенка по краищата на кутията. – Веднъж ни бяха изпратили четири керамични плочки и ни бяха написали, че дядо им ги е откраднал от прочутия Багдадски кьошк, и молеха за извинение от нас и от построилия го султан Мурад. Интересното в случая бе, че изпратените керамични плочки не само нямаха нищо общо с този кьошк, но можеха да се намерят във всеки магазин за строителни материали, и то доста евтино.
Беше отрязала тиксото от всички страни и си помислихме, че ей сега ще отвори кашона, но Лейля отново се обърна към нас и продължи да разказва: