– Същият хадис е написан и вътре в тюрбето му – понечи да продължи мъжът, но спря, като ни видя зад себе си, и рязко се обърна обидено.
Но Зейнеб ни превари:
– Здравейте, шефе!
Неприязънта в погледа на непознатия се стопи.
Зейнеб ни представи:
– Главен инспектор Невзат, Джеваз ефенди, главен имам на джамията „Фатих“.
Противно на очакваното, той не беше старец в преклонна възраст с провиснала до гърдите брада, а млад човек около четирийсетте, без брада и без мустаци.
– Здравейте, Джеваз ефенди – подадох му аз ръка. – Как сте?
Приятелски я стисна и отвърна:
– Слава на Аллах, добре. Ще се моля и за ваше здраве.
– Джеваз ефенди много ни помогна, шефе – рече Зейнеб и заразказва с подробности какво се беше случило.
Слушах я, но едновременно разглеждах и голямата градина в двора на тази историческа джамия, в която отдавна не бях идвал. Накратко, нашите издирили Джеваз ефенди, понеже в полицията по телефона бяха получили съобщение, че върху мраморната поставка за ковчезите – мусаллата, е намерен труп с отрязани китки и без глава. Но не той бе открил мъртвеца, а събрали се за погребално служение хора. Като не дошъл назначен от общината имам, повикали главния имам и той веднага пристигнал, мислейки, че ще има сюннет, а не погребение. Но странностите през този ден не свършили с отсъствието на общинския имам, скоро се разбрало, че и близките на покойника ги нямало в двора на джамията. Джеваз ефенди усетил, че има нещо нередно, и решил да погледне в ковчега, и така открили трупа с отрязаните ръце, чиято глава бе изпратена на Лейля Баркън. Главният имам разкрил и как трупът се е оказал в джамията – четирима души от служителите му потвърдили, че ковчегът бил докаран с бял микробус. В него имало брадат мъж и жена, цялата покрита с черна бурка. Тоест същите лица, които беше видял и описал снощи пазачът от охранителната будка при хотелския комплекс „Конаците на „Ая София“. Пристигнали откъм главния вход на джамията... Брадат мъж с очила. „С божията помощ – казал той, – помогнете да пренесем покойника“, и четирима души веднага се притекли на помощ, хванали ковчега и го свалили от колата. Единият дори се сетил да попита: „А защо не сте го докарали с общинската кола?“. Брадатият обаче преспокойно отвърнал: „Днес много хора се представиха пред Аллах и общината не можа да ни отпусне кола на нас. Даже и имам казаха, че ще изпратят по-късно...“.
Никой не се усъмнил и сигурно затова не са се и сетили да запишат номера на белия бус. Четиримата само нарамили ковчега с покойника в желанието си да помогнат на близките на починалия и го поставили надлежно върху мраморната мусалла. Там си и стоеше, когато пристигнахме. Върху първата от четирите поставки вдясно на вратата към тюрбето на султан Мехмед Фатих.
Докато тримата се приближавахме към него, се сетих за нещо, което Зейнеб изобщо не беше споменала.
– А монета? Нямаше ли монета до трупа?
– Не ви ли казах, господин главен инспектор? Как може да няма? Разбира се, че имаше.
Обърна чантата към себе си и извади найлоновото пликче, в което беше прибрала златната монета. Върху монетата се виждаше надпис на арабица, вероятно на османски. Подадох я на Джеваз ефенди:
– Можете ли да я разчетете?
– Разбира се – отговори той, поемайки пликчето. – Няма никакво съмнение, че е от времето на султан Мехмед хан. – За миг се обърна към мен: – Да ви преведа ли целия надпис?
С усмивка поклатих глава.
– Ще се радвам да го направите.
– Добре...
Приближи монетата към очите си.
– От тази страна пише следното: Daribün nadri sahibül izzi vennasri filberri velbahr, или това означава: Който е сякъл тази жълтица, с Божията воля е прославен и на сушата, и в морето, и е велик и достоен човек. – Обърна монетата от другата страна и продължи да разчита османския надпис: – А тук е написано: Синът на Мурад хан, султан Мехмед, да е свята победата му. Изсечена в Константинийе през 882-ра, но годината 882 е по хиджра183, ако обърнем датата според Григорианския календар, ще се получи 1447 г. – тогава е сечена. Двайсет и четири години след завладяването и четири преди смъртта на султан Мехмед Фатих.
183 Мюсюлманското летоброене. – Б. пр.
Отново имахме монета от времето на владетеля, отново сцената на събитията беше историческо място. Да – убийците не бяха сменили методите си. Променено беше само времето, по което се оставят жертвите – от полунощ го бяха преместили на пладне. Нищо повече. Добре – ама защо? Може би за да ни заблудят? Разбрали са, че вече се досещаме къде ще сложат следващия труп. Така че, ако досега бяхме сгрешили по отношение на всички предполагаеми места, вече трябваше по-сериозно да се замислим къде щяха да оставят поредното тяло? Това беше най-важният въпрос. И за убийците, и за нас. Бях го задал на Лейля Баркън, но той остана висящ, след като получихме главата на нещастника, чието тяло лежеше в ковчега пред нас. Погледът ми се плъзна към скромно облечения главен имам. Може би Джеваз ефенди можеше да ни даде някаква идея за това? Ако нещата са се пренесли вече в османския период, то следващото място би могло да бъде джамията на някой султан? Но преди да подхвана тази тема, трябваше добре да огледам тялото на жертвата.