С помощта на Джеваз ефенди вдигнах капака на ковчега. Пред очите ми сякаш оживя картината, която ми описа Зейнеб по телефона. Отрязаните длани на двете ръце сочеха по посока на Едирнекапъ, Адрианополската порта, а съединените една с друга във формата на стрела ръце – към „Шехзадебашъ“184.
184 Джамия в района „Шехзаде“, в квартал „Фатих“, в европейската част на Истанбул. Построена е след смъртта на сина на султан Сюлейман Великолепни през 1543 г. от архитекта Синан и е изграждана между 1543 и 1548 г. – Б. пр.
Там, където би трябвало да е главата, зееше празнота. Но гледката не беше толкова страшна, по-скоро – тъжна. Тялото ей така някак си трогателно лежеше в ковчега, като ствол на дърво, изгубило клоните и листата си.
– Къде ли са намерили ковчега? – запитах главния имам. – Лесно ли е да се вземе ковчег?
– Лесно, господин главен инспектор. Защо да не е? Щом кажете, че имате някой починал, всички се втурват да ви помагат – отговори той и тъжно загледа трупа. – За тия, които са извършили тоя ужас, ще е лесно – дори няма да им мигне окото да излъжат.
Не се боеше да гледа мъртвеца. Даже не трепна.
– Май не ви въздейства гледката на трупове? – запитах го аз. – Трябва да сте свикнали.
Хвана капака от противоположната страна и още преди да го наместим обратно, посочи към убития:
– Мъртвите не могат на никого да навредят, господин главен инспектор. Злото идва от живите, от хората, напуснали правия път.
Затворихме ковчега и чак тогава го попитах отново:
– Ами ако умрелите са грешни? Ако са престъпници? Ами ако онези, които са причинили смъртта им, са прави? Вижте само – отрязали са ръцете от китките. Това трябва да означава нещо?
– Великият Аллах решава кой е прав, кой е крив. Само той знае това. Но кой каквото и да прави, не приляга на нито един раб божи да отнеме живота на друг – рече той смръщено. – Така е, какъвто и грях да е сторил този нещастник, не е заслужил това.
– Ами стореното от султан Мехмед Завоевателя? – попитах аз, но не за да поставям под въпрос делата му, а само за да проверя до каква степен думите на Лейля Баркън отговаряха на истината.
Беше важно да разбера дали убийците са имали модел за престъплението си, който да следват? Обаче главният имам нямаше ни най-малка представа за какво му говорех и учудено се вторачи в мен. Посочих му ковчега.
– Тези, които са направили това с този човек, са взели пример от Фатих. – Виждах, че все още не разбира за какво му говоря. – Става въпрос за Атик Синан, който е изградил тази джамия. Фатих първо му отрязал ръцете, след това го убил.
Лицето му потъмня, за разлика от белите мраморни плочи, светнали подир краткия дъжд под сияйните лъчи на яркото майско слънце.
– Това са легенди... Кой може да каже какво точно се е случило преди повече от петстотин години? Освен това не подхожда на нас, скромните раби божи, да съдим един владетел, прославен в хадисите от самия Пророк.
Не исках да гневя Джеваз ефенди, от когото очаквах да получа важни сведения.
– Не ме разбирайте погрешно, не искам никого да критикувам, само че дали има такава легенда, или не...
– И да има... – рязко ме прекъсна този иначе благ човек. – Ако великият султан не бе построил тази джамия, може би тук щеше да се извисява някоя огромна църква. Апостолска... Изграждайки тази джамия, Фатих е разчистил пътя за ислямизацията на града. Защото може да го покорите с меч, но за да го спечелите наистина – трябва да завоювате сърцата на хората. А това е могло да стане, като се превърне Истанбул в розова градина. Затова са построени и толкова много внушителни джамии, кюллийета. Да, инспектор Невзат, това тук не е било само джамия, а комплекс с медресе, начално училище, болница, гостоприемница, кухня, библиотека, кервансарай и баня. Фатих е съградил буквално един малък град. Поставил е основите на един съвсем нов мюсюлмански град.
– Разбирам – рекох аз, опитвайки се да вляза в неговия тон, но като подхвана тънката струна, и вече нямаше спиране Джеваз ефенди, дори не ме слушаше.