– И всъщност не е Атик Синан, който е придал окончателния вид на джамията.
– Така ли? – попитах аз като любознателен ученик, жаден да научи нещо ново. – Кой тогава?
– Архитектът Мехмед Тахир ага.185
185 Мехмед Тахир ага е живял през ХVІІІ в., но датите на раждането и смъртта му не са известни. Няколко пъти е бил назначаван за главен архитект. Особено при Мустафа ІІІ, предприел широка благоустройствена дейност, както и ремонти на по-стари сгради. Участвал е в проектирането и изграждането на немалко обекти. Сред по-важните са джамията „Аязма“ (1760), тази в Бейлербей (1778), джамията на султанката Зейнеб (1769), а през 1771 г. осъществява и ремонта на разрушената от земетресението през 1766 г. джамия „Фатих“. – Б. пр.
Наистина започна да става любопитно! Без да обръщам внимание на намигванията на Зейнеб, която ме питаше със знаци дали да ме спасява, го заразпитвах още по-подробно.
– Как така? Атик Синан не я ли е завършил?
– Завършил я е, как да не я е завършил – отвърна той, а в очите му този път просветна лек укор към моето невежество. – Но след почти триста години, а и след преживяното земетресение тя се е превърнала в развалини. Султан Мустафа ІІІ, който управлявал по онова време, поръчал на Мехмед Тахир ага да я поправи. Но е имало толкова щети, че той на практика я е построил наново.
Погледнах джамията: минаретата, съперничещи си със стройните кипариси кой ще се извиси по-нависоко в небето, куполите, наподобяващи готови да разцъфнат цветни пъпки, белокаменните й стени, дървените й прозорци – огледах я цялата.
– И не мислете, че султан Мехмед Фатих е вече далеч от нас, нищо подобно, той никога не ни е напускал. Неговият свят дух е винаги с нас в този молитвен дом!
Забелязах, че гласът му потреперва от силните чувства. Той вярваше с цялото си сърце в думите, които изричаше. Очите му се навлажниха от вълнение, долната му устна леко се изкриви настрани.
– Розовоуханният дъх на този велик човек е винаги около нас, сянката му – постоянно е върху нас. Колко пъти много от нашите мюеззини са виждали силуета му между кипарисите при сутрешния езан!
Сигурно не съм успял да прикрия достатъчно изражението на лицето си, защото той се натъжи:
– Не вярвате, нали? Не ви се сърдя. Ако не го бях видял със собствените си очи, сигурно и аз нямаше да повярвам. Да, наистина го видях... Също както сега ви виждам. Преди две години, в един от дните на Рамазана, този велик султан се яви пред очите ми в собствения си облик.
По всичко си личеше, че не лъжеше – беше много искрен! Може да е имал някаква халюцинация, пък да си е помислил, че е истина. Каквато и да бе тази история, той успя да ме накара да го изслушам с интерес. Погледнах стоящата на крачка зад нас Зейнеб – и на нейното лице се беше изписало любопитство. Като забеляза въздействието на думите си върху нас, имамът се отърси от усещането си за отчужденост отпреди малко и отново се впусна да разказва със страст:
– Беше преди сутрешния намаз, в джамията нямаше никой. Бях дошъл отрано, още за нощния намаз. Извърших си молитвата и тъкмо се канех да изляза за следващия абдест, когато видях някакъв лъч вътре в джамията. Толкова силна бе светлината му, че сякаш щеше да изгори очите ми. След няколко секунди обаче постепенно свикнах. И забелязах някой да стои вътре в тази светлина. Вгледах се внимателно – и разбрах, че това е обичният раб божи султан Мехмед Фатих. Точно пред минбара – с орловия си нос, тънката си брадичка, уверения си израз. Беше приклекнал на едно копринено килимче, което сякаш плаваше във въздуха на метър от пода на джамията. Аз застинах на мястото си. После лекичко се оттеглих, за да не обезпокоя този свят дух. Отпървом на никого не можех да кажа за това. После отидох при тогавашния главен имам Садък ходжа и му разказах най-подробно какво ми се беше случило.
Притеснявах се да не сметне, че го занимавам с глупости, да не ми се подиграе, че не съм си доспал и съм сънувал наяве, но той не го направи. Тъкмо обратното – веднага ме задърпа да го заведа в джамията и да му покажа мястото, където бях видял великия султан. „Къде точно видя султана?“, развълнувано ме разпитваше той. И аз му показах. „Сигурен ли си? – попита ме пак настоятелно. – Сигурен ли си, че си го видял точно пред минбара?“ „Сигурен съм“, отвърнах му аз и дори се заклех. Тогава вече ми повярва. „Гробницата на султана е точно под този минбар – прошепна ми в ухото имамът. – Значи, когато ние, смъртните, се оттеглим, тогава той излиза да се моли на Аллаха.“
Доколкото знаех – гробницата на великия султан беше отвън в тюрбето му, а от там до минбара в джамията имаше голямо разстояние. Тъкмо да го попитам: „Да няма грешка, ходжа, тюрбето е навън, а минбарът – вътре в джамията“, и той ми заразказва историята, която беше прочел и запомнил от един роман на Екрем Кочу: