– Да, първият хълм. А „Чемберлиташ“? – попита пак той, докосвайки с пръст картинката на Константиновата колона.
– Там е вторият хълм.
Пое дълбоко дъх. Мургавото му лице засия от задоволство.
– Вторият хълм, нали така, шефе? Такаааа.
И аз като Зейнеб не откъсвах поглед от него, любопитен докъде щеше да стигне, леко помръдвайки рамене, за да облекча болката в гърба си.
– Ами „Сюлейманийе“?
Поизправих се с надеждата, че ако съм прав, по-малко ще ме боли.
– Не е само „Сюлейманийе“, Али, на хълма е и площад „Баязид“. А джамията „Фатих“ е построена на четвъртия хълм – побързах да му кажа, преди да ме е прекъснал.
– Точно това искам да кажа и аз – съгласи се Али. – Ако убийците просто оставят жертвите си на всеки от хълмовете, и в такъв случай нито владетелите, нито монетите имат някакво значение. И ако са ги слагали, само и само да ни поведат по лъжлива следа...
Де да беше така, тогава най-малкото щяхме да знаем кога ще престанат убийствата. И което бе по-важно – щяхме да завардим престъпниците на мястото, на което щяха да сложат следващия труп. Много жалко наистина, че в тезата на помощника ми имаше доста пукнатини.
– Всичко това звучи добре, но Али, Златната порта не е на нито един от тези хълмове.
На лицето му се появи дълбоко разочарование, като на учен, чиято хипотеза, в правотата на която е вярвал, се е оказала погрешна.
– Не е ли?
– Не е – отвърнах аз, взех линията от ръцете на Зейнеб и посочих с нея джамията „Селим Явуз“. – Тук, да кажем, е петият хълм. – Тръгнах нагоре с показалката и стигнах до джамията „Михримах султан“ в Едирнекапъ. – А тук е шестият хълм, най-високият. – Слязох с линийката по-надолу и спрях в „Джеррахпаша“, преди още да стигна до „Саматия“. – А ето тук е седмият хълм – казах аз и замълчах, давайки му време да осмисли ситуацията. – Сега, според твоето предположение, не е много логично убийците да са оставили три трупа на един и същи хълм, но са го направили – в Сарайбурну, „Ая София“ и „Топкапъ“. Но не е само това, разбира се. Разчленяването на две части на единия труп също противоречи на тезата ти. Но така са направили. Оставили са тялото на бившия заместник-кмет във „Фатих“, тоест – на четвърти хълм, а главата му са изпратили на първия хълм. И най-важното, както казах и преди, е, че са оставили четвъртата си жертва при Златната порта.
Думите ми бяха убедителни, но не предизвикаха нищо друго освен още по-голямо объркване и смущение. Нямахме право обаче да се отчайваме и продължихме да търсим някакъв изход, отново вперили поглед в картата, взирайки се в кюллийетата „Баязид“ и „Сюлейманийе“.
– Защо не поставим под наблюдение този хирург? – прокънтя внезапно гласът на изнервения до крайност и нетърпелив Али, отеквайки в стените на лабораторията. – Да нахлуем в дружеството им, да конфискуваме микробуса им...
– И ако не намерим доказателства, тогава какво? – За разлика от младия ни колега, Зейнеб изглеждаше безкрайно спокойна. Тя също беше не по-малко нервна от Али, но успяваше да запази хладнокръвие. – И ако и техният бус като оня на Йомер излезе чист?
Наистина, напълно ги бях забравил тези братя мюсюлмани, препитаващи се с касапницата си.
– Какво стана с Йомер и братята му?
– Тази сутрин са ги откарали в прокуратурата, шефе. Там ще им вземат показанията и ще ги освободят.
Същия резултат можеше да имаме и с Намък Караман и другарите му. Ако екипът на Дружеството за защита на Истанбул извършваше престъпленията, бях повече от сигурен, че нямаше да оставят нито едно доказателство – било в офиса си, било в микробуса. Би било ужасно глупаво толкова професионално действащ екип да остави каквато и да било следа около себе си.
– Тогава – помъчих се да овладея положението аз – ще наблюдаваме най-важните ни заподозрени – хирурга Намък и приятелите му. Но този път трябва да го направим като хората. Иначе ще си имаме ядове с прокуратурата. И никога повече няма да получим от тях разрешение за обиск. Затова не трябва да пропускаме и най-малкото раздвижване на Намък и екипа му. Ако те са убийците, сигурен съм, че непрекъснато ни наблюдават.
– И да пропуснат нещо, Лейля Баркън го допълва – промърмори Али. – Направи ли ви впечатление, господин главен инспектор, че докато мигнем, и шокът й от гледката на отрязаната глава премина? И още нещо – не прие като лична заплаха, че бяха изпратили пакета до нея.
Виж, това не го бях помислил. Вярно, би трябвало да се уплаши. Ако си получил някакво заплашително послание, би трябвало да се обърнеш за защита към нас, към полицията. Да помолиш да те пазят.
– Затова казвам, Али, че този път трябва да сме по-бдителни. Да сме подготвени за всичко. Вече нищо не бива да оставяме на случайността. Ако не още тази нощ, утре отново ще се задействат.Възможно е и вече да са го направили – да са отвлекли поредната си жертва и да са я убили. Така или иначе, все някъде ще трябва да оставят трупа. – Посочих двете султански джамии. – Вероятно е до някоя от тези две джамии. – И двамата мълчаливо ме слушаха. – Затова, като още една предпазна мярка, трябва тази нощ да обградим и двете джамии – „Баязид“ и „Сюлейманийе“, в плътен обръч, който обаче да не се забелязва и да не бие на очи. – Погледнах Зейнеб, преди да продължа: – Но това не е достатъчно. Може и да грешим по отношение на Намък. Лейля Баркън спомена за някакво дело, в което са били съдени Адем Йездан и бившият заместник-кмет Фазлъ Гюмюш.