– В досието на Адем Йездан нямаше такава информация – изчерви се Зейнеб. – Да не би жената да лъже?
– Възможно е, но вземи да проучиш отново нещата. Ако такова дело е било заведено, искам да имам най-вече списъка с вещите лица.
– Веднага ще проуча, шефе.
Сети се още нещо и се обърна към Али:
– Али, онзи човек от общината, с когото се срещахме...
– Ниязи ли? Колегата на Мукаддер Кънаджъ?
– Да, същият. Изпратил ти е някакъв плик. Понеже те нямаше в стаята, донесоха го на мен. Ниязи им наредил непременно да го предадат на инспектор Али. Та едва го измъкнах от ръцете им.
– Трябва да е списъкът с вещите лица – развълнувано изрече Али.
Нямаше и следа от отчаяното му изражение отпреди малко, лицето му отново засия и в черните му очи просветнаха искрите на надеждата.
– Точно така, списъкът на вещите лица е – потвърди Зейнеб, но гласът й не звучеше толкова радостно като на Али. Спря изпълнения си с притеснение поглед върху мен и рече: – Но има толкова много хора, толкова много имена в него, та не можах да достигна до някакъв резултат, господин главен инспектор...
– Не фигурира ли в списъка и някой от жертвите?
– Ами да – Недждет Денизел, представителят на общината Мукаддер Кънаджъ и оставеният пред „Ая София“ архитект Теоман Аккан. Имената на тримата са в списъка. Не съм сигурна, но вероятно и името на бившия заместник-кмет ще е в него. Но не са били в една и съща комисия, всеки един от тях е бил в различна.
– А има ли някой, който да е бил вещо лице по проекта на Адем Йездан? От убитите де...
– Специално погледнах за това, но за съжаление, нито една от жертвите не е взела участие в комисията от вещи лица по проекта на Адем Йездан.
Може пък наистина този човек да се окаже невинен. Извършеното от него като предприемач в туризма можеше и да вреди на града, но това не го правеше убиец. Освен това се оказа съвсем различен от представата ми за него. Както и да е, засега трябваше да се интересуваме най-вече от онзи хирург, любимият на Лейля.
Отпуснах се отново на стола, от който бях станал преди малко заради ужасната болка в гърба. Така и не ми минаваше. Али забеляза смръщеното ми лице и го изтълкува съвсем иначе:
– Не се притеснявайте, господин инспектор – гласът му преливаше от надежда, – ще видим и списъка с вещите лица по делото, за което говореше Лейля Баркън... Може всички жертви да са били в него.
Усмихнах се не на късмета ни, който все ни обръщаше гръб, а на бързата промяна в настроението на моя помощник, но той и това изтълкува неправилно:
– Ами да, шефе, може и изобщо да не стигнем до него, ами още тази нощ да хванем на местопрестъплението оня бивш левичар Намък!
Не че беше невъзможно, разбира се, но след непрестанните разочарования, преживени през последните четири дни, малко се въздържах да бъда чак такъв оптимист. Но въпреки това нямах право да деморализирам собствения си екип.
– Надявам се точно така да стане, Али – казах с усмивка, напук на измъчващата ме болка. – Надявам се тази нощ да хванем убийците...
Адем Йездан, долу ръцете от „Султанахмед“!
Изобщо не мислех, че убийците ще извършат престъпление тази нощ. Нямаше и дванайсет часа от момента, в който бяха оставили Теоман Аккан в страничната уличка до „Ая София“, докато трупът на Фазлъ Гюмюш лежеше при джамията „Фатих“, а главата му – върху бюрото в „Топкапъ“. Освен това знаеха, че имаме описанията им и това на използваното от тях превозно средство. И все пак, за да не бъдем зле изненадани, взехме нужните предпазни мерки, за които бяхме говорили. Нашият директор Мюмтаз, на когото вече му призляваше от новините в медиите, ми даваше всичко, което му поисках. Само и само да се свърши с тези престъпления! Разположихме екип от осемнайсет души цивилни полицаи – по девет около двете джамии – „Баязид“ и „Сюлейманийе“, а Намък щяхме лично да следим.