Паркирахме колата на Али на празното място отляво до „Кючук Ая София“, няколко години по-стара от самата „Ая София“, между редицата дървета точно пред железопътната линия. От това място виждахме къщата на Намък и Лейля. Всички лампи на гледащите към улицата прозорци светеха. Откакто преди три часа двамата влязоха в къщата, не се забелязваше и най-малко раздвижване. Нито някой влезе вътре, нито някой излезе оттам; не се виждаше нищо подозрително. Единственото движение по улицата беше на градската железница, която през двайсет минути разтърсваше всичко наоколо. Според съобщенията на екипите, прикрили се при двете султански джамии, и там цареше пълна тишина. За да се насладя на това бързопреходно спокойствие, свалих седалката, облегнах назад гърба си, опитвайки се задържа очите си отворени. Зейнеб ми беше дала и някакво болкоуспокояващо хапче, за което й благодарих. Тъкмо се бях отпуснал, когато гласът на Али ме стресна:
– И тук е имало случай на отрязана глава, шефе! – рече той, сочейки към тюрбето в двора на джамията. – И на човечеца в това тюрбе са му били отрязали главата.
За какво говореше тоя чудак? Изправих седалката, за да погледна тюрбето.
– За кой човечец става дума?
– За някой си нещастник Хюсейин. Бил ага на една от трите порти на „Топкапъ“. След като загубил главата си, го запомнили като Кесик Баш Хюсейин ага, или Хюсейин ага Отрязаната глава. Всъщност той превърнал тази църква в джамия.
Смаяно погледнах помощника си. Единственото хубаво нещо в това разследване беше, че колегите ми бяха научили такива неща за историята на Истанбул, каквито иначе никога не биха знаели.
– Ти откъде го знаеш това? – полюбопитствах аз.
Ако ми беше казал, че е проучвал нещата, нямаше да му повярвам, но той винаги казваше истината.
– Зейнеб ми каза, онази привечер, когато вие бяхте в кабинета на директора Мюмтаз – отговори ми той с присъщата си искреност и отново се загледа в тюрбето. – Този Хюсейин ага извършил някакво престъпление – рушвет ли взел, данъци ли откраднал, не знам. Но някакво такова сериозно престъпление. В двореца имало някакъв началник... как беше, който изпълнявал смъртните присъди.
– Бостанджибашията ли?
– Аха, точно той. Бостанджибашията. Та той събрал хората си и ги пуснал подир Хюсейин ага... Тъкмо човечецът влязъл в джамията – и го хванали още на входа. Като видял бостанджибашията насреща си и като знаел какви ги е свършил, Хюсейин ага тозчас си плюл на петите, но къде ще избяга? След три крачки джелатите го настигнали. И с един удар на меча му свалили главата. Но от бързината на удара главата му отскочила напред и тупнала право в ръцете на все още бягащия Хюсейин ага. Заедно с нея той направил още няколко крачки, докато не се сринал на земята. И оттогава станал известен като Хюсейин ага Отрязаната глава. Само че не мога да разбера как така са издигнали тюрбе на някакъв си престъпник?
– Няма нищо за разбиране, драги ми Али! Човекът изкупил вината си с душата си. Освен това той според мюсюлманите извършил добро дело, като превърнал църквата в джамия, и като награда за това бил погребан в градината на молитвения дом, който сам създал. И така всичко станало пито-платено.
– Вярно бе! Нито имало какво да взема, нито какво да дава – смеейки се тихичко, почти без глас, се обърна към мен Али. – Странни хора са били нашите османлии.
Внезапно се стресна и загледан в пътя, заговори:
– Вижте, шефе, вижте!
Обърнах се в посоката, накъдето сочеше. Откъм „Чатладъкапъ“187 в улицата бавно влизаше бял микробус, който спря пред къщата на Лейля и Намък. Да не би пък да грешах, да не би убийците въпреки всичко да бяха решили и тази нощ да светят маслото на някого? Докато си го помисля – и забелязах един от прозорците да се отваря. Някой гледаше навън, но понеже светлината падаше откъм гърба му, не можехме да видим лицето му. Който и да беше, като видя автомобила, направи знак с ръка и се прибра обратно в стаята.
187 Микрорайон в квартал „Фатих“. Името му идва от пукнатината, образувала се в градските стени след земетресението в Истанбул от 1532 г. – Б. пр.
– Какво става? – обади се помощникът ми, целият превърнат в зрение. – Нова жертва или какво?
– Чакай, чакай, Али, да не избързваме. Да видим какво ще направи бусът...
Щом стигна до къщата, микробусът спря и в същия миг лампите в хола угаснаха. Зачакахме, вперили поглед във входа на къщата. Но преди това вратата на микробуса се отвори. От нея излезе червенокосият младеж, когото бяхме видели в офиса на Дружеството за защита на Истанбул. Той заоглежда началото на улицата със съмнителни движения, все едно вършеше нещо тайно и нередно. След като се убеди, че наоколо е спокойно, насочи цялото си внимание към входната врата на къщата. Не чакахме дълго тя да се отвори. Няколко души се бяха скупчили и вървяха като залепени един за друг. Когато предните заслизаха по стълбата, картинката започна да се прояснява. Бяха трима, носеха нещо на ръце, но не можехме да различим какво, понеже стълбището оставаше в неосветената част.