– Какво пък е това? – каза Али, който за малко да пробие стъклото на колата с носа си в желанието да види по-добре. – Прилича на килим.
Или на дълъг плат, навит на руло. Но къде можеше да го носят посред нощите? Как да тълкуваме тази тревожност на шофьора на колата, на рижия младеж?
– Май са го опаковали в килим човека? – предположи Али и тутакси ръката му някак от само себе си се протегна към оръжието. – Какво ще кажете, господин главен инспектор? Да ги хващаме ли вече тия?
– Не още – спрях го аз. – Трябва да сме сигурни. Ако ще ги залавяме на местопрестъплението, ще трябва да изчакаме докрай.
Хората, които излязоха от къщата, се спуснаха надолу по улицата. Сега можехме по-добре да ги виждаме от светлината на лампите, осветяващи „Кючук Ая София“. Тримата носеха тежкия товар. Видяхме, че най-отпред бе Намък, зад него двамата бяха добре сложени мъже, но не бяхме ги виждали преди това. Трябва да бяха членове на дружеството, които са отсъствали при нашето посещение в офиса му. Може и изобщо да не бяха от дружеството, а само съучастници в престъплението.
– Пред вратата има още някой – прошепна Али. – Не слезе надолу, не мога ясно да различа, но май е жена.
Дали не беше Лейля Баркън? Въпреки старанието ми, така и не можах да различа коя беше.
Червенокосият, като видя останалите да слизат, мина отзад и даже им отвори вратата на микробуса. С общи сили метнаха тайнствения си товар вътре в колата. Щом свършиха работата, всички се натовариха в нея. Силуетът, спрял на вратата на къщата, все още гледаше подире им. Микробусът бавно потегли.
– Запали колата.
Докато казвах това на Али, погледът ми не се откъсваше от сянката пред вратата. Май тръгна напред. Може би щеше да ги наблюдава отзад. В този миг навлезе в осветеното от лампата пространство – да, това беше Лейля Баркън. Внезапно спря, сякаш усети, че я наблюдаваме, обърна се и се загледа в нашата посока. Ослуша се за малко и като не забеляза нищо съмнително, влезе вътре.
– Хайде, Али, да не си изгубим хората!
– Не се притеснявайте, шефе – отвърна той, натискайки газта на колата. – Сега и на птички да се превърнат, не могат да ни избягат.
Също като белия микробус и ние свърнахме нагоре по страничната уличка, завихме надясно и излязохме на булеварда, водещ към квартал „Джанкуртаран“. Денем той гъмжеше от туристи, но в тези часове на нощта беше доста спокоен. Само да не беше тоя боклукчийски камион, излязъл точно отпреде ни! Спря на крачка от нас и започна да изпразва кофите. Подминахме го и отново ускорихме. Бях започнал да се притеснявам дали не бяхме изгубили нашите хора, когато Али радостно възкликна:
– Ето ги там! Вижте, минават покрай хотела!
Точно така беше – движеха се с нормална скорост на петдесетина метра пред нас. Помежду ни имаше една кола – черен джип лендроувър, от най-големите и най-скъпарските, с тъмни стъкла в цвета на купето. Известно време го следвахме. Кой знае защо, не се отделяше от белия бус, но и не скъсяваше дистанцията помежду им. Това не убягна от вниманието на и без това подозрителния Али.
– Да не би и тия в джипа да са от тях? – усъмни се той.
Не че беше невъзможно. Ние знаехме, че Дружеството за защита на Истанбул е неправителствена организация, но ако то беше само параван за някаква терористична организация? Може да имаха и други с тях, които да отговарят за логистиката.
– Ще разберем, Али! Сега-засега да се държим малко по-назад от тях – да не ни забележат.
Помощникът ми отпусна газта и ние поизостанахме малко. Между нас се вмъкнаха един пепелявосив шевролет и един тъмночервен опел. След една пресечка шевролетът мина вдясно и спря. На следващия разклон бусът се спусна към морето, а опелът зави към „Султанахмед“ и ние отново останахме точно зад мигачите на джипа.
– Май са се запътили към „Джанкуртаран“, шефе! Минахме оттук сутринта, като отивахме при Адем Йездан...
Настръхнах от мисълта, която прелетя през съзнанието ми. Да не би да е дошъл редът на тоя забавен бизнесмен от туризма? Тогава какъв беше оня навит на руло пакет, който сложиха в багажника на микробуса? Може да са взели килим или някакъв плат, за да пренесат в него шестата си жертва? Ако имаше нещо сигурно, то това беше предположението на Али. Бусът не закъсня да навлезе в квартала „Джанкуртаран“, следван на двайсетина-трийсет метра от черния джип. Щом наближиха улицата, на която беше офисът на „Дерсаадет Туризъм“ – и джипът намали. Ние – също. Но микробусът нямаше такова намерение и на бърза скорост, като куршум, летящ право към целта си, навлезе в улицата. Ония в джипа забелязаха това и отново натиснаха газта, сякаш се бояха да не пропуснат нещо важно. Но какво възнамеряваха да направят тия хора? И ние ускорихме, естествено. Щом стигнахме до сградата на ъгъла на улицата, казах на Али да спре.