– Да паркираме тук, фирмата е зад ъгъла, без кола ще е по-сигурно.
Преди да слезем, съобщих по радиостанцията къде сме. След това заредихме пистолетите си и дръпнахме предпазителите. С бавни стъпки тръгнахме към сградата на „Дерсаадет“, когато рязък вик раздра полумрака:
– Оох!
– Внимавай, че има тояга!
– Ооох, не удряй бе, копеле!
– Майка ти е родила копеле!
– Ооох!
– Да беше помислил, преди да дойдеш тук, задник!
Извадихме оръжията си и щом влязохме в уличката, видяхме да се размахват тояги и няколко души да се бият. Първо различихме двамата охранители, приличащи си като клонинги, които ни бяха посрещнали тази сутрин, а след това и бившия полицай Ерджан. Удряха където сварят Намък и другарите му с бейзболни бухалки – по главите, по краката, където им попаднеше. Без никаква милост! Все едно че и те не бяха божии създания! Първия удар трябва да беше поел червенокосият младеж, който караше микробуса, превиващ се почти в безсъзнание на земята. Другите двама активисти на Дружеството за защита на Истанбул се опитваха с ръце да се предпазят от непрестанно стоварващите се върху тях безмилостни удари и бавно отстъпваха назад. Нашият боен петел, който, като видеше свада – и не се сдържаше да стои мирен, веднага понечи да се намеси. Но аз го спрях с ръка. В същия миг видях Намък, борещ се с Ерджан. Докторът беше сграбчил ръката, с която бившия полицай държеше батата. Въпреки всички усилия, Ерджан не можеше да я освободи и само се извърташе. След кратка борба хирургът направи нещо, което изобщо не очаквахме – като опитен боец се изправи на пръсти и леко отметна глава назад.
– Опааа! – радостно промълви Али. – Отиде му носът на Ерджан!
Точно така и стана! Намък фрасна с едрата си глава Ерджан по лицето и както държеше ръката му с бухалката, го удари с нея през гърдите и му пресече дъха. Ерджан се свлече като прогнило дърво на стъпалата на „Дерсаадет“. Намък видя това и замахна надясно към охранителя, налагащ приятеля му. Здраво стискайки с двете си ръце батата, тъкмо се готвеше да я стовари върху главата му, когато аз стрелях три пъти предупредително във въздуха. Изстрелите отекнаха в стените на някогашния внушителен византийски дворец. И битите, и биячите застинаха на място и ме погледнаха.
– Тоягите на земята, ръцете горе!
Намък, все още не изживял шока от нападението преди малко, застина от удивление, като ни видя.
– Хайде, не ме карайте да повтарям! Бухалките на земята!
Охранителите веднага се подчиниха на заповедта ми. Но Намък стоеше в нерешителност. Сигурно си беше помислил, че и ние сме свързани с хрътките на Адем.
– Хвърляй бухалката! – наежи се и Али. – Аз ли искаш да ти я взема от ръцете?
Хирургът, вместо да изпълни каквото му се казваше, посочи към мъжете:
– Те ни нападнаха! И то без никакво предупреждение!
Насочих пистолета си към Намък.
– После ще разкажете какво се е случило. Първо пуснете бухалката!
Той разбра, че положението е безнадеждно и че няма какво да се прави, и остави батата на земята, но не се въздържа да каже:
– Ако сте видели случилото се, сигурно знаете истината!
И двамата – превиващият се на земята червенокос младеж и Ерджан, пребит като куче и проснат върху стълбите, не изглеждаха никак добре.
– Няма да е зле да повикаш линейка, Али! – обърнах се аз към помощника ми и докато той звънеше, аз се обърнах към сбилите се:
– Някой от вас да се погрижи за ранените си другари...
Всички се струпаха около двамата пострадали.
– По един от вас – казах, – не всички накуп! Не разбирате ли от дума? – викнах им аз.
Предупреждението ми подейства и по един човек от двете групи остана до ранените, а аз се приближих до Намък.
– Какво правехте тук?
Вместо да ми отговори, ме изгледа накриво.
– Е, докторе, няма ли да ми кажете каква работа имахте пред тази фирма посред нощите?
Тревожно извърна поглед към рулото плат, стърчащо от отворената врата на микробуса.
– Какво е това? – попитах го аз.
Продължи да мълчи. Да не би пък наистина това да беше тялото на Адем Йездан? Да не би Ерджан и колегите му да са побеснели, като са видели мъртвото тяло на шефа си? Видях, че няма да получа отговор от хирурга, и викнах на Али: