– Я отвори да видим какво има вътре!
Али мина до задната врата на колата. Издърпа топа плат и го свали долу. Хвана го за краищата и започна да развива рулото. Докато се разгъваше, се видяха някакви букви, някакви надписи! Да, явно нямаше никакъв труп, а само една огромна картина. Веднага щом видях изображението на яката глава, познах, че това беше Адем Йездан. В очите му се четеше заплаха, беше забил сребърния си бастун като копие в Историческия полуостров, проснат в краката му. Отдолу под портрета на огромния, най-малко три на десет метра, плакат, се четеше изписан с червени букви надпис: „Адем Йездан, долу ръцете от „Султанахмед“!“.
Намък, забелязал разочарованието ни при вида на транспаранта, сякаш най-сетне започна да проумява случилото се.
– Ама вие какво – да не очаквахте да намерите труп?
И вие, и убийците имате една цел
Това, че в навития на руло плакат не открихме труп, не означаваше автоматично, че Намък и Дружеството за защита на Истанбул бяха невинни. Но това, че ние ги следяхме, показваше нашето не особено добро мнение за тях. Най-сетне, след безплодни разпити през цялата нощ, които не ни придвижиха и милиметър напред, този факт все пак изплува на повърхността. Ако извършителите на престъпленията са хората от дружеството, вероятно от самото начало са предполагали, че се съмняваме в тях, но че нещата са стигнали дотам да ги проследяваме – едва сега бяха осъзнали. Затова беше и многозначителната реплика на Намък: „А вие какво очаквахте – че ще намерите труп, така ли?“.
По думите му личеше – вече бяха съвсем сигурни, че ги подозираме. Затова предпочетох да не разпитвам хирурга като обикновен заподозрян в стаята за разпити долу в мазетата на дирекцията, а приятелски да си поприказвам с него в моя кабинет. Да си призная – въпреки случилото се все още се надявах да спася положението. Освен това трябваше да дам някакво обяснение и на Лейля Баркън, която само след няколко часа щеше да разбере всичко. И за да не оплескам още повече нещата, не поканих Али в кабинета си. Той се нацупи и замърмори, но престана да се опъва, след като му наредих да вземе показанията на двамата приличащи си като две капки вода охранители. Щеше да го направи с удоволствие, по своя си начин.
Намък отначало с опасение пристъпи към мен. Като човек, преминал на младини през разни полицейски управления, още с влизането си в стаята ми разбра, че не се спазва нормалната процедура.
– Защо съм тук? – попита той, преди да седне на предложения от мен стол. – Какво искате?
Погледнах го, сякаш бях учуден.
– Какво да искам, Намък бей, освен само да си поговорим. Да разбера каква работа имахте посред нощ пред офиса на Адем Йездан.
Опря се с дясната ръка на стола, без да сяда, и отговори:
– Като че ли не знаете!
– Добре, видяхме плаката, ще правите акция... но само това ли е?
Тревогата му не беше преминала, гледаше ме изпитателно от глава до пети с невярващ поглед.
– Как мога да знам? Като не съм член на вашето дружество? – казах аз, преди да ми отговори.
Това му се стори смешно.
– Така е, не сте член... – за пръв път се усмихваше той. – Но по-нататък може и да станете. Лейля има големи надежди за вас и каза, че много обичате този град.
Май намерихме общата точка.
– Не знам дали като вас бих тръгнал на опасни среднощни акции, но наистина обичам нашия град, така е. Роден съм в „Балат“. На брега на Златния рог. Най-близките ми приятели са в този град, най-хубавите ми спомени – също, както виждате – и работата ми е тук. И ако имам късмет – в него ще си и умра. Права е Лейля ханъм – да, обичам Истанбул – отвърнах аз и му посочих отново стола: – Но защо не седнете?
Май най-сетне се беше поуспокоил и бе приел временното примирие.
– Извинете – каза, сядайки пред бюрото ми, – не съм свикнал на подобно отношение из полицейските управления.
– Светът се променя. И ние, естествено, се променяме. Вие нима не сте се променили?
Тъмните му очи се замъглиха и през тях премина сянката на съмнението.
– Променил съм се, но струва ми се, вие не сте повярвали много в това. Щяхте ли иначе да си губите ценното време, за да ни следите?
Въздъхнах обидено като човек, когото не са разбрали правилно.
– Предубеждението е много силно чувство...
На лицето му вместо съмнение се изписа по-скоро безразличие.
– Не ме гледайте така, Намък бей – продължих играта си аз. – Сигурен съм, че и вие знаете. Предубеждението е най-големият враг на промяната.