Голяма въпросителна се изписа на безизразното му допреди малко лице. Сякаш се чудеше какво ли пък исках да кажа сега?
– Вие се държите така, сякаш предварително ни смятате за виновни. Това се опитвам да кажа. Да кажем, че сте прави.
– Четох досието ви, преди години сте изживели неприятни моменти с полицията. Но това е останало в миналото.
– Тогава защо ни следяхте?
Бях готов с отговора си.
– Не следяхме вас.
Не вярваше на нито една моя дума.
– Какво тогава дирехте посред нощ пред фирмата „Дерсаадет Туризъм“? Само не ми казвайте, че сте пазели празния офис в неработно време.
– Че защо да пазим офиса на Адем Йездан? Ние се опитвахме да осигурим защитата на Лейля ханъм.
– На Лейля ли? – широко отвори очи той. – На нашата Лейля?
Вече можех да построя разказа си на тази основа.
– Че на кого другиго? Тя не ви ли каза за случилото се днес?
– Историята с отрязаната глава ли?
– Историята ли? Намък бей, убиват някого и изпращат главата му на Лейля. Разбирате ли сериозността на положението?
– Значи... тази отрязана глава е била заплаха, така ли? Но на кутията не е пишело името й, била е адресирана до „директора на музея „Топкапъ“.
Погледнах го, все едно се чудех как е възможно да е толкова наивен?
– И това трябва да ни успокои? Убити са петима души. Само за четири дни. При това единият от тях е бившият съпруг на Лейля. И според вас не трябва да смятаме изпращането на пакета за заплаха към нея само защото на кутията не е написано „Лейля Баркън“, а само „директор“? За вас не знам, но ние не можем да оставим това ей така, без да обръщаме внимание.
Стори ми се, че това малко от малко го убеди.
Спокойно се облегнах на стола си.
– Радвам се, че най-после ни разбрахте.
Той също се отпусна на облегалката си.
– Защо тогава я изоставихте и тръгнахте подире ни?
Бях сгрешил – нямаше да се даде толкова лесно!
– Кой ви каза, че сме я оставили? Да не си мислите, че около къщата й има само един екип?
Шокираше го всяко ново нещо, което му кажех.
– И друг екип ли е имало?
Отново се наведох напред и опрял лакти в бюрото, отвърнах, все едно му се карах:
– Няма начин да е само един! Да не си играем игрички, Намък бей? Оставихме втори екип от шестима души, след като ние тръгнахме.
Потърка с ръка челото си, сякаш искаше да си припомни дали е видял някой непознат да се мотае около къщата. Но нямаше как да си представи някого, който не съществуваше.
– Може да ви е направило впечатление, но да не сте разбрали, че са нашите хора – те много добре умеят да се прикриват.
– Не мога да си спомня... Наистина, доста добре трябва да са се скрили!
– Както и да е. Какво ще пиете? Да ви предложа нещо?
Нито благодари, нито отказа, като че ли изобщо не беше чул въпроса ми. Само най-накрая, потъпквайки всяко уважение към домакина и всяка деликатност, изстреля въпроса, който безмилостно човъркаше ума му:
– Вие изобщо ли не се усъмнихте в нас, Невзат бей?
– Усъмних се. И вие на мое място щяхте да го направите.
Дори за миг не отмести поглед от лицето ми.
– Защо?
– Защото и вие, и убийците имате една и съща цел. Не ме гледайте толкова учудено. Лейля ханъм ми говореше за това, как почти всички жертви са свързани със строителството в Историческия полуостров. Всички са били в комисията на вещите лица. Само третата жертва, Шадан Дуруджа, не е бил свързан с това...
Огромно омерзение се изписа върху лицето му.
– Шадан Дуруджа е от хората на Адем Йездан. Неговият човек в медиите. Единственият журналист, възхваляващ безобразията му... И за това получаваше много пари от Адем.
– И вие се отвращавате от него. Сигурен съм, че недолюбвате и останалите жертви, например последния убит, Фазлъ Гюмюш...
– Да, и той е един пълен негодник – продължи Намък със същата неприязън в гласа си. – Точно в неговия кметски мандат историческият град беше най-съсипан. Петима изгубиха живота си заради издадените от него строителни разрешителни. В онова съдебно дело и той беше съден заедно с Адем Йездан. Послужиха си с всякакви трикове, успяха да въздействат на съда и съдиите издадоха оправдателна присъда. Но ние не се предадохме и отнесохме делото в Касационния съд. Решението на първата инстанция беше отменено и сега отново ще се разглежда. Това беше и причината да окачим плаката си – началото на новия процес. Този път няма да дадем възможност на Адем Йездан да прикрие истинското си лице...
Непременно трябваше да узнаем всичко по съществото на делото, за което днес ни разказваше и Лейля Баркън.
– Това, което исках да кажа, е абсолютно същото – опитах се аз да не задълбавам в тази тема, – че почти всеки един от жертвите е участвал в плячкосването на историческата част на града. А вашето дружество е срещу това ограбване, но и срещу онези, които го вършат.