– Знам, знам. Да ви кажа, Невзат бей, Лейля винаги е била по-взискателна към любовта ни от мен. Не защото я обичам по-малко, тези неща не се мерят, но да кажем, че Лейля започна връзката ни. И тя е, която трепери над мен. Понякога това може и да е доста досадно. Затова се и скарахме. Тя преживя голяма травма заради Недждет, който я мамеше с младата си секретарка. И недоверието й в мъжете нарасна. Ревнуваше ме буквално от всички. Каквото и да направех, не можех да предотвратя това нейно чувство. Една вечер бяхме останали с една млада учителка в дружеството, двамата имахме разни неща за вършене и се бяхме задълбочили всеки в своите дела. После си направихме чай и се разприказвахме... – Сигурно забеляза многозначителното ми изражение и натърти: – Повярвайте ми, не съм лъгал Лейля. Не бих могъл да причиня това на една жена, която вече е била наранена. Както и да е. Онази вечер Лейля беше дошла да ме вземе и като ме видя да си приказвам с младата учителка, направо побесня. Без нищо да попита, без да се опита да разбере, се нахвърли да ме обвинява. Вече минаваше полунощ, бях уморен и търпението ми се беше изчерпало. Аз също малко грубовато й отвърнах. И вижте какво стана! Грабна чантата си и изскочи на улицата! Така се бях изнервил, че не тръгнах да я догонвам. Защото направи такава детинщина! Обикаляла като луда по улиците, после отишла в един бар на „Бейоглу“ с някакви колеги от университета, които срещнала случайно. В същото заведение бил и Недждет. Като видял колко е разстроена, веднага се нахвърлил като лешояд! Лейля не му отказала да пийнат по нещо, но не му казала защо е в това състояние. После така се напила, че не можела да се държи на краката си. И Недждет я завел у тях. Ето това е случката, за която ви е разправял и Адем Йездан, негодникът му с негодник! Бил ги видял по пижами! Естествено, и Лейля го е видяла. И веднага разбрала, че е сгрешила, тръгнала си моментално, дори без да остане за закуска. И първо дойде при мен, извини ми се и ми разказа за случилото се. Защото много добре знаеше, че тия гадняри ще изфабрикуват някоя клюка. Нали виждате какво ви е разказал на вас!
Историята му беше убедителна, но не знаех доколко е истинска. Щом обаче картите бяха хвърлени, можех да подхвана и другия въпрос, който тормозеше ума ми. Първо обаче станах и отворих прозореца. Вътре в стаята нахлу свеж въздух, кабинетът ми се изпълни с прохлада, изпълнена с розов аромат, довян бог знае откъде.
– Времето навън е много хубаво!
Пое свежия въздух като затворник, който след години за пръв път излизаше от килията си.
– Чудесно ухае! Някъде наблизо сигурно има розова градина!
Изглеждаше успокоен. Застанах на бюрото си отново и го запитах:
– Били ли сте някога в къщата на Недждет?
Не беше готов за въпроса ми и трепна, както си седеше, като хванат на местопрестъпление.
– Бил съм там – отговори със съжаление. – Ако зависеше от мен, никога нямаше да прекрача прага на тази къща. Но бях длъжен. На една сбирка се бяхме хванали за гушите с Недждет. След това ми се извини и ни покани на обяд. Не исках да отивам, но Лейля настояваше. Щяло да бъде невъзпитано, ако не отидем. И за да не я разсърдя, се съгласих.
Разказът му обаче не обясняваше откъде са се взели неговите отпечатъци върху рамките на гравюрите.
– Видяхте ли гравюрите в къщата му?
– Видях ги, даже спорихме за тях. За малко отново да се счепкаме. Недждет разправяше, че две били оригинали – тези на „Ая София“ и „Сюлейманийе“. Аз обаче разбирам малко от тези неща и видях, че не са. Като му казах това, Недждет се разсърди: „Ти пък какво разбираш!“, ми рече той и ако не се беше намесила Лейля, пак щяхме да се скараме.
Като всеки опитен престъпник, и нашият хирург знаеше какво прави, можеше да предположи какво си мисли полицията, усещаше как трябва да се държи, на всеки въпрос даваше правдоподобен и разумен отговор. Но аз не се отказвах да разчоплям по-надълбоко.
– Добре, че не сте се скарали. Щеше да е жалко за Недждет. Видях как тази вечер наредихте хубавичко Ерджан... при това той имаше бухалка в ръцете си...
Мургавото му лице сякаш помръкна.
– Не обичам да се разправям... и да се бия – каза той, малко гузно, все едно лъжеше и все едно аз знаех, че ме лъже. И една полувиновна усмивка се появи на лицето му. – Вярно е, че на младини бях буен и доста се биех. В тая възраст сме луди и дръзки. Но след това се отвратих от насилието...
– След като простреляхте онзи полицай ли? Или след като той рани вас?
В стаята сякаш нахлу леден вятър.
– Значи, сте чели досието ми. – Странно, но в гласа му нямаше и следа от гняв. – Прав сте – след онзи случай. Но знаете ли, има нещо, за което съм благодарен на случилото се тогава – че не съм убил полицая. Ако го бях сторил, нямаше да мога да живея, измъчван от съвестта си.