В лицето му, в погледа, в гласа му се четеше искреност.
– След онзи случай ли се отказахте от въоръжените действия?
– Не – твърдо отрече той, макар че можеше да даде подходящия отговор. – Това не беше чак толкова личен въпрос. Светът се промени, организацията, в която членувах, беше разпусната. И разбира се, преживяното си каза думата. Всичко това, събрано накуп, ме накара да избера друг път, по който да тръгна. И да ви кажа – щастлив съм от избора си!
– Разбира се, ще сте щастлив – полушеговито-полусериозно казах аз. – Имате поне също толкова динамичен живот, както и преди. Дейността ви в дружеството, нощните акции, битките... настоящето няма да ви кара да изпитвате носталгия по миналото си.
Сви безгрижно рамене като някой младок.
– Какво да се прави, като не ни оставиха друг начин да защитаваме този град!
Нямаше полза да го притискам повече. Бях се приготвил да свършвам разговора ни, когато той го подхвана отново:
– Струва ми се, че все още се съмнявате в нас – изрече той с нотка на човек, засегнат несправедливо. – Но грешите. Ние никого не сме убили, Невзат бей. Онези, които са срещу убийството на града, не могат да избиват жителите му. Онези, които защитават живота, не могат да търсят изход в смъртта. – Очите му запламтяха. – Ако бяхте малко съпричастен, и вие щяхте да го разберете. Не се сърдете, но и вие подхождате с предубеждение. Смятате ни за терористи само защото окачваме плакати, правим демонстрации и създаваме дружества. Гледате на нас като на кървави убийци, способни на всякакви престъпления. Макар че ние защитаваме и вашия град – родили сте се в „Балат“, близките ви почиват в гробищата на Истанбул, изживели сте най-хубавите мигове от живота си в него... Вижте, ние защитаваме и вашия живот, господин главен инспектор. И да ви кажа – никого не сме убивали. Защото, който е избрал смъртта за спътник, не ще спечели нищо друго освен смърт.
Зад приятелското й държание може да се крият големи страхове
Красиви бяха думите, изречени от Намък, но тъжното в цялата работа беше, че ако някой бе избрал смъртта за спътница, то това бяхме точно ние. Убийствата чертаеха пътищата и пътеките ни. Побъркани убийци, отчаяни типове, търсещи надежда в отнемането на животи, души, запленени от тайната на зверствата. Ние ги гонехме, следвайки кървавите следи от жертвите им... Опитвахме се да разберем как и защо убиват. Там, където стигахме, цареше не справедливостта, а отчаянието. Не намирахме покой, само болка. Дори да заловяхме убийците, знаехме, че в същия този момент други престъпници посягат на други животи. Всеки ден лицата на убийците и на техните жертви се сменяха, само едно нещо си оставаше неизменно – човекът продължаваше да убива себеподобните си! Тогава каква полза имаше да ги ловим и да ги наказваме? Но в това разследване още не бяхме стигнали дотам, да си задаваме тези въпроси...
След като изпратих Намък до килията в ареста, потърсих Лейля Баркън.
– Ало, Невзат бей?
– Извинете, че ви безпокоя....
Напрегнатостта й прерасна в безпокойство.
– Случило ли се е нещо?
– Ами... Намък е задържан...
Млъкнах и зачаках каква ще е реакцията й. И тя мълчеше. Или беше изпаднала в шок и не можеше да говори, или очакваше обяснение от мен. Не издържа обаче и ме попита:
– Какво става, Невзат? Моля ви, кажете ми, да не е нещо лошо?
– Може би знаете – започнах спокойно аз, – вашите хора тръгнали в акция, да окачат плакат пред офиса на Адем Йездан. След като охраната се намесила, станало сбиване.
– Сбиване ли? – Не успя да прикрие тревогата в гласа си: – Намък, как е Намък?
– Добре е, в добро настроение е.
– Невзат бей, нали няма да се отнасят лошо с него? – попита тя притеснено.
– Няма, няма, аз ще се погрижа – отвърнах й успокояващо.
– Кога ще го освободят?
– Ако нещо не се случи, утре ще ги изпратим при прокурора. След това той трябва да реши.
Откровените ми отговори, изглежда, я поуспокоиха, но все пак не се сдържа да ме попита:
– Той има ли нужда от нещо – за ядене, за пиене?
– Не се тревожете, ние ще се погрижим за всичко.
Казах й да не се безпокои и затворих телефона, макар че имаше много причини Лейля да се притеснява. Защото полицаят, на когото толкова много се доверяваше Лейля, си мислеше, че трябва да направи всичко възможно да намери някаква пукнатина в позицията на доктора. Всъщност нейното положение не беше по-различно от моето. Стори ми се, че като чу гласа ми по телефона, изпадна в шок. Дали се беше разтревожила, като й казах, че любимият й Намък е при нас, или по-скоро се беше уплашила до смърт, че сме го прибрали като заподозрян за убийствата?