Едва бях затворил телефона и в стаята влезе Али. Беше приключил с разпита на охраната. Първо и двамата се бяха опитали да извъртат нещата. Нямаше как да не твърдят, че когато са били в сградата на „Дерсаадет“, хората от Дружеството за защита на Истанбул са се опитали да влязат вътре и че те само са се защитавали. Но Али с неговите характерни методи за разпит беше изкопчил истината за случилото от тия двама грубовати младежи. А тя беше следната – лисицата Ерджан вмъкнал свой агент в Дружеството за защита на Истанбул (значи, Адем Йездан му отдаваше доста по-голямо значение, отколкото ние си мислехме) и така предварително са узнали, че същата вечер то ще предприеме акция. Изтеглили джипа в еднопосочния булевард, спускащ се към квартал „Джанкуртаран“, и зачакали Намък и хората му. Целта им била да ступат яко активистите от дружеството, на които отдавна им били набрали. Толкова били нахъсани, че не забелязали как ги следим.
Ако тези показания се потвърдяха, Намък и другарите му утре щяха да бъдат освободени от прокуратурата. Но това нас не ни устройваше. Трябваха ни поне двайсет и четири часа, за да можем да изследваме белия микробус за някакви улики – било конец от дрехите на убитите, било следа от подметка или пръстов отпечатък, кръв, каквото и да е, най-малкото доказателство дори, което да ни свърши работа. Освен това искахме да видим дали, докато двете най-заподозрени групи са при нас, ще бъдат извършени други убийства. Тоест и тия от „Дерсаадет“, и ония от Дружеството за защита на Истанбул трябваше да останат в ареста поне още двайсет и четири часа. Можех да уредя това, ако говоря с прокуратурата – не вярвах да ни създаде трудности при разследването на едно толкова важно дело.
Изпратих Али да си почине в неговата стая, а аз придърпах още едно кресло и си направих импровизирано легло, метнах сакото върху себе си и се изтегнах. Унесох се в дрямка и засънувах... Намък беше дошъл в механата на Евгения. Беше се настанил на масата, на която сядах от години, и с възхита гледаше жената, която обичах. Значи, нещастникът бил влюбен в моята Евгения, а не в Лейля Баркън! След това засънувах нещо друго. Лейля влиза в градината на нашия Демир, а до нея върви едно детенце. Викам им, но не ме чуват. Бързо ги настигам и се провиквам: „Лейля ханъм! Лейля ханъм“, но само детето се обръща и ме поглежда. Веднага го познах – Умут, синът на Йекта! Докато съвсем сащисан спирам, Лейля се обръща и ме поглежда. Като вижда, че съм аз – и ми се усмихва. „Здравейте, Невзат бей! Елате да ви запозная със сина ви!“ Починалият преди три години Умут със странно изражение на лицето ми подава ръка. Искам да я стисна, но не мога да го направя – ръката ми само се опитва да стисне празнотата. Вдигам поглед и виждам, че от лицето на Лейля ме гледат очите на Хандан. „Как си, Невзат? Забрави ли ни, ние умряхме преди три години!“
Стреснах се и се събудих. Навън беше изгряло слънцето. Май гърбът отново ме бе заболял. Изгълтах със застоялата в чашата вода обезболяващото хапче, което Зейнеб ми беше дала за резерва. Отидох до мивката и си измих лицето. Нещо ме стягаше отвътре. Дали от недоспиването, насъбрало ми се от цял месец насам? Свежият въздух щеше да ми дойде добре. Прииска ми се да изляза от този кабинет, в който се усещаше тежестта на дългата нощ, от тези коридори, от сградата на полицейското управление – исках да съм навън! Слязох в стаята на Али. Нямаше го. Къде ли е отишло това хлапе? Попитах дежурния на долния етаж.
– Слезе долу в ареста, господин главен инспектор – отвърна ми той.
Да не би отново да е започнал да ги разпитва, и то без да ме попита?
– Какво прави там?
– Спи – светна закачливо лицето му. – Не можал да заспи, а в килията отляво до входа имаше празно легло, та се е поизпънал там.
На мен обаче не ми беше до смях.
– Господ да те поживи, Али! – само леко се усмихнах аз.
Слязох долу и дежурният веднага скочи на крака. Сигурно си помисли, че съм се ядосал, и веднага натопи помощника ми:
– Не съм виновен, господин главен инспектор! Аз му казах, че тук не може, че е арест, но инспектор Али не ме послуша.
– Къде спи?
– В килията отляво.
Вратата беше открехната и аз се вмъкнах вътре. Нашият си спеше като бебе в пухени завивки! Сякаш под него не бяха твърдите дъски на затворническия креват, а царска постеля! Не ми даде сърце да го събудя. Само извадих ключовете на колата от джоба на коженото му яке, с което се беше наметнал, и излязох.
Метнах се на колата му и потеглих по околовръстния път, който само след половин час щеше да се задръсти от прииждащите откъм Едирнекапъ, най-високият от седемте хълма, коли. Исках да видя на място цивилните ни екипи. Влязох в стария град през Едирнекапъ, през градските стени, сякаш вчера разрушени от огромните топове на султан Мехмед Фатих. Насочих се към „Везнеджилер“ заедно с пъплещия поток от коли.