Телефонът ми звънна, докато минавах покрай сградата на Истанбулската община. Търсеше ме директорката на музея „Топкапъ“. Изглежда, още не се беше успокоила след снощния ни разговор.
– Добро утро, Лейля ханъм!
– Добро утро, Невзат бей... Извинявам се, че ви безпокоя толкова рано сутринта... Но се безпокоя за Намък.
– Недейте, Лейля ханъм! Не се притеснявайте напразно! Нали ви казах, че е добре.
Но не можех да я убедя.
– Ако ви помоля, може ли да ме срещнете с него?
Точно това не можех да направя.
– Невъзможно е, такива са законите, не е разрешено. Може да се среща единствено с адвоката си.
– Значи, може да се срещне с адвоката си, нали така? Добре тогава, поне да изпратя адвокати приятели.
Но и това й беше недостатъчно. Помислих си, че зад приятелското държание се криеха големи страхове. Може би заради предишните проблеми на Намък с полицията. А може и поради още по-сериозна причина – ако, да кажем, споделяха една и съща вина – като тази да убият петима души например, – задържането на любимия й човек сега за нещо незначително може би я държеше в непрекъснато напрежение.
– Ами добре тогава, Невзат бей. А мога ли да се видя с вас?
Щеше да е доста грубо да я попитам за какво толкова да се виждаме и затова не й казах нищо друго освен едно „разбира се“, макар да се познавахме едва от няколко дни.
– Добре, но аз съм извън управлението, в „Сюлейманийе“ съм.
– Чудесно! И аз сега излизам от къщи. До десетина минути мога да бъда при вас.
Затворих телефона и си погледнах часовника – беше седем и десет. Да, имах време. Можеше дори да се окаже полезно да се видя лично с Лейля, беше възможност да преценя душевното й състояние в момента. Кой знае, може пък да добави нещо ново и интересно за разследването? Макар че откъде би могла да узнае каквото и да било посред нощите? Нямаше смисъл обаче да си напъвам мозъка. Вместо това бавно се придвижвах към „Шехзадебашъ“, едно от развлекателните места в Истанбул, посещавано навремето от средна ръка истанбулци и за което баща ми винаги с възторг ни разказваше. Насочих се право към „Диреклерарасъ“188. Името му идваше от единствения път с мраморни колони отстрани, останал от византийско време. Сега на мястото на колоните се разхождаха само ветровете. Точно оттам тръгнах към площад „Баязид“.
188 „Диреклерарасъ“ е старото име на район в Истанбул, където в последните години на Османската империя и дълго след обявяването на Републиката е бил съсредоточен нощният живот в града – с множество клубове, театри, сцени. Ако „Бейоглу“ е бил място за развлечение на елита, районът на „Сарачхане“, „Везнеджилер“, „Шехзадебашъ“ е бил по-скоро център за забавление на народа. – Б. пр.
За екипа ни там отговаряше инспектор Неджати. С него се срещнахме в едно рано отворило кафене. Беше малко твърдоглав, но работлив. През нощта беше спрял пет боклукчийски камиона и един бял микробус. Единият от боклукчиите се оказал избягал от военната си служба младеж, а пък в буса попаднал на някакъв бизнесмен, издирван за фалшиви чекове. Всички останали били невинни. Казах им да стоят на позициите си, докато дойде сутрешната смяна, и си тръгнах оттам.
Обърнах паркирания пред полицейския участък на „Баязид“ автомобил към „Сюлейманийе“ и го подкарах по историческите улички. Стигнах до дългия и светъл площад зад университета, минавайки покрай почти разпадащите се дървени къщи. Паркирах пред чешмата с островръх покрив, но никой, нито нашите цивилни полицаи, нито друг някой служител ме спря да пита защо си оставям колата тук. Никой не се интересуваше от мен. Магазините от отсрещната страна на джамията отдавна бяха отворили, но все още ги нямаше тълпите любопитни туристи, обикновено изпълващи площада. Стигнах до вратата на джамията, отваряща се към тюрбето на Хюррем султан, голямата любов на султан Сюлейман Великолепни, и тъкмо щях да питам за шефа на екипа Екрем, когато го видях да си похапва на една от масите в известния с вкусния си фасул ресторант на ъгъла.
– Да ти е сладко! – поздравих го аз, настанявайки се на масата. – Защо ме гледаш толкова учудено, вземи ми поръчай една чорба и на мен!
Преди да се съвземе от неочакваното ми появяване, той остави лъжицата и хляба си на масата и започна да ми докладва устно. Нощта около „Сюлейманийе“ минала спокойно. Към осем спрели един боклукчийски камион, но нямало нищо съмнително. Нашите сънародници, повечето от които цигани, изкарващи прехраната си от боклуците, надали имаха някаква друга цел, освен да го съберат, както се и полагаше. Що се отнасяло до издирваната кола, наоколо не бил се мяркал никакъв микробус, за цяр дори – ни бял, ни черен, ни син, ни червен.