Нямаше какво друго да правим, освен да загребем с лъжиците си и да засърбаме топлата чорба.
„Сюлейманийе“ е сред най-величествените паметници на Османците
Лещата беше приказна, както всички чорби тук. Сложих малко лимон, щипка червен пипер и с прясно изпечената франзела си направих невероятна закуска. Сега с удоволствие наблюдавах как младият Екрем, на който не му стигаше само една купичка, с апетит сърбаше втората си чорба. Като свърши, го пратих да работи. Изглежда, бях започнал да се размеквам под топлото майско слънце и да ме кара на дрямка, но тутакси се стегнах, щом сянката на Лейля Баркън падна отгоре ми. Лицето й беше бледо, очите – хлътнали. За пръв път я виждах в такова ужасно състояние. Сякаш само за една нощ се беше състарила.
– Заповядайте, Лейля ханъм! – станах да я посрещна аз. – Моля, седнете!
Бързо седна на стола, с разтревожен вид. Явно нещо важно се беше случило или пък щеше да се опита да ме убеди, че е така.
– Гладна ли сте? Да ви поръчам нещо.
Вдигна вежди, сякаш съм я попитал нещо неуместно.
– Не, Невзат бей, не ми е до ядене. Само ми кажете нещо за Намък, как е, добре ли е?
– Както ви казах и по телефона – добре си е, доста добре.
– Не криете нещо от мен, нали?
Така и не можеше да се успокои.
– Не, не крия, защо да го правя? Намък наистина е съвсем добре.
– Казахте, че е имало бой. Нали не е ранен или пострадал?
– Абсолютно здрав си е. Но не мога да кажа същото за Ерджан, с когото са се сбили.
Сякаш не чуваше думите ми.
– Не обръщайте внимание, че Намък говори толкова нахакано. Той е такъв идеалист, че се мисли за Че Гевара. И затова излиза на среднощни акции с младежите в дружеството. Всъщност много повече прилича на Ганди, отколкото на Че.
– Де да беше и Ганди като Намък – прекъснах я шеговито аз, – носовете на повечето английски офицери в Индия щяха да бъдат счупени.
Дори не се усмихна на шегата ми. Умът й работеше все така тревожно и трескаво.
– Защитавал се е, иначе и на мравката прави път.
Не исках разговорът ни да продължи още дълго и само отбелязах:
– Вие по-добре го познавате, щом казвате – значи, е така.
Погледнах я въпросително, все едно я питах: „Това ли е всичко? За това ли искахте да се срещнем?“. Тя, като умна жена, веднага разбра мълчаливия ми въпрос.
– Има нещо, което забравих да ви кажа. Може и да не е важно, но бих искала да го знаете.
– Така ли, какво?
Подпря ръцете си на масата и се наведе към мен.
– Нощес изобщо не можах да заспя. Седях и размишлявах за всичко случило се. Нали вчера пристигна и онзи ужасен пакет... и така разбрах, че нещастният Фазлъ Гюмюш е бил убит. Помислих си, че може да има някаква връзка със смъртта на Недждет, понеже двамата се познаваха. А и вие също казахте, че Недждет и Мукаддер Кънаджъ са се познавали. Като премислях всичко това, и се сетих за последния път, когато вечеряхме с Недждет. По-скоро, за поведението му. Като се срещнахме, веднага ме попита дали Дружеството за защита на Истанбул ще участва в започващото срещу „Дерсаадет“ дело. Не исках да му давам информация и затова му отговорих уклончиво. Той повече и не настоя. Но сетне направи нещо много неочаквано за мен – предложи ми отново да се съберем.
– Да, вие вече ми разказахте за това.
Настоятелно ме погледна с пъстрите си очи.
– Казах ви, но не и че не съм очаквала да направи подобно нещо. Макар че предложението му беше много странно. Защото изобщо не се заблуждавах да си мисля, че Недждет ме обича и затова иска пак да живеем заедно.
– Все пак е искал, щом ви е предложил?
– Не, не е искал.
– Как бихте могли да сте сигурна?
– Жените знаят тези неща, Невзат бей. Но има и нещо друго, което се беше случило... доста преди тази последна вечеря – каза тя и се отдръпна назад към облегалката на стола. – Аз съм малко ревнива. И една вечер за няма нищо се скарах с Намък. Посред нощ изскочих от къщи и отидох в един бар, където често ходехме с колегите ми от университета. И Недждет беше там. Като ме видя в такова състояние – и се притесни. Искаше да ми помогне. Беше искрен, наистина. Аз и не мога да нося много на пиене. След няколко чашки и съм мъртвопияна. Недждет ме откара у тях. Ако беше поискал – пребледнялото й лице леко поруменя, – можеше да ми направи всичко, което му хрумнеше. Но той се държа много благородно, не само не ми посегна, но не направи и най-малкото нещо, което би могло да ме обезпокои. Когато се събудих на другата сутрин, той отдавна беше тръгнал за работа. На вратата се позвъни, аз метнах пижамата му и излязох да отворя. Беше оня Адем Йездан. Вероятно и той погрешно е изтълкувал ситуацията. Но истината беше съвсем друга. Веднага се прибрах у дома. Извиних се на Намък. Странното беше, че Недждет изобщо не се възползва от случая. Ако наистина много е искал да се върна при него, особено настоятелен човек като Недждет, не би оставил нещата така, а би ги задълбочил. Това значи, че когато ми предложи да се съберем отново, той всъщност не го е искал. Искал е само да работя за Адем Йездан. Оная вечер беше казал буквално следното: „Събери си ума в главата, Лейля, в тази страна нищо не става с тия хора. Напусни работата си в музея. Адем бей има нужда от специалисти, да те вземем и теб при нас“. Бях решила, че както винаги се занася. Но като се размислих снощи, разбрах, че не е било случайно съвпадение – предложението му отново да бъдем заедно и нашият разговор за Адем Йездан. Делото срещу него щеше да се преразгледа и сигурно това го е тревожело. Затова искаше да научи каква ще е стратегията на Дружеството за защита на Истанбул, което ще е едновременно и страна по делото, и ищец. И знаейки за скарването ни с Намък и за нелеката ни връзка, сигурно си е помислил, че ще искам да подложа динена кора, ако не и да отмъстя на Намък, като мина на тяхна страна. Това трябва да са си помислили тогава.