Каквото и да правеше, пак докарваше нещата до Адем Йездан. В разказа й обаче имаше немалко празноти и липса на логика.
– Добре де, били сте толкова години заедно с Недждет, той не ви ли е познавал добре? Не е ли знаел, че не бихте приели подобно предложение?
Развълнувано заговори, сякаш очакваше да я попитам точно това:
– И аз това се опитвам да кажа – Недждет не го направи по свое собствено желание. Когато дойде да ме вземе в този ден от музея, едва слезе от колата си. С една ръка се държеше за ребрата. Докато се навеждаше, лицето му се присвиваше от болка. явно много силна. Попитах го какво има, но се опита да замаже нещата и отвърна, че е имал катастрофа. Настоях да разбера каква точно, но той заговори за друго: „По пътя се спречкахме с един негодник и той ме фрасна няколко пъти с бастуна си в гърдите“. Така ми каза.
Припомних си лилавите петна с големината на монети по тялото на Недждет, открити при аутопсията. Не бях казвал на Лейля за тях. Интересно, че тя заговори за тези удари. Дали наистина следите бяха от Адем Йездан? Може да ме заблуждаваше. Може те да са били нанесени от любимия й Намък? Може да се опитваха да прехвърлят извършеното от тях върху главата на Адем Йездан?
– Но Недждет скри истината, Невзат бей – с вълнение продължи разказа си тя. – Ако сте се виждали с Адем Йездан, сигурно сте забелязали, че се разхожда с един бастун, с дръжка от слонова кост. Аз си мисля, че не някакъв случаен непознат, а неговият шеф го е удрял с бастуна си.
– Че защо да го прави?
– Защото му е наредил да ме убеди да работя за него, а Недждет, познавайки ме добре, е започнал да му обяснява, че това е невъзможно. Тогава оня е прибягнал до сила. Защото Недждет за нищо на света не би ми предложил тая работа при Адем Йездан, след като ми знае и кътните зъби. – Спря за миг, сякаш се опитваше отново да си представи преживяното през онази вечер, закривайки с ръце светлите си очи. – Тогава Недждет беше странно неспокоен. Сега като се замисля – и го съзнавам. Опитваше се да изглежда спокоен, но не беше. Затова и в края на вечерта се скара с мен. Това беше най-яростната кавга, която сме имали през всичките години, изкарани заедно. Защото нервите му вече не издържаха на напрежението, бяха обтегнати докрай.
Казаното от нея съвпадаше едно към едно със сценария, който преди няколко часа ми разказа Намък. Според него изпадналият в паника от подновяването на делото Адем Йездан убиваше всеки, който би могъл да знае нещо за незаконните му дела. И за да прехвърли вината върху Дружеството за защита на Истанбул, слагаше монети в ръцете на жертвите си и ги оставяше на важни исторически места. Недждет беше първата му жертва. Лейля нямаше да каже, естествено, но бе възможно двамата да бяха разработили предварително този сценарий. Затова директно я попитах за това, което тя премълчаваше или не можеше да каже открито:
– Значи, според вас Адем първо е заплашил Недждет, а след това го е убил, така ли?
– Не знам. Исках само да споделя това с вас, след като снощи се сетих за тези подробности. Мислех си, че може да са полезни за разследването ви.