– Няма никаква връзка с Намък – отвърнах му аз, спокойно облягайки се на стола. – Всъщност благодарение на вас достигнах до тази информация.
Погледна ме неразбиращо, с широко отворени от учудване очи.
– Така ли?
– Точно така. От това, което ми разказахте за Намък Караман. След това поставих лидерите на Дружеството за защита на Истанбул на първо място в списъка на заподозрените. И от снощи започнахме да следим всяка тяхна стъпка. Но се случи нещо странно – докато следяхме колата на дружеството, попаднахме на джипа с вашите хора...
– Ама...
– В тази работа няма „ама“, Адем бей. Всичко се случи точно пред очите ни. Внедрили сте свой агент в Дружеството за защита на Истанбул. Накарали сте го да следи Намък и екипа му – започнах да изброявам аз, ядосано поклащайки глава. – И да ви обърна внимание – престъпление е да се поставяте в ролята на полицията.
Челюстта му, обрамчена от фината брадичка, леко потрепери.
– Не мога да разбера за какво говорите? Какъв агент, кой къде го е вкарал?
Погледнах го право в очите.
– Човекът ви си има и име, и адрес. Ако искате – ще ви го дам. Лично Ерджан го е изпратил този човек. Възможно ли е да направи нещо подобно, без изобщо да се допита до вас?
На лицето му се появи израз на разочарование.
– А, Ерджан ли? Мога да ви уверя, господин главен инспектор, че нямам никаква представа за това. Ерджан сам да си отговаря за стореното... – Най-сетне заряза лустрото си! – Повярвайте ми, ако знаех, никога нямаше да разреша. Да не сме в джунглата? Ако беше така, каква щеше да е разликата между нас и Намък Караман? – Подмолничко продължаваше с обвиненията си срещу хирурга. – Ще ги изгоня! Да знаете, ще изгоня и Ерджан, и ония двамата шутове от охраната! – размаха нервно бастуна си той. – Сбъркал съм, господин главен инспектор! Виждате, без причина си отворих беля на главата! Хич да не се бях захващал с тази охранителна фирма! Аз работя в туризма, какво разбирам от охрана и пазене? Ето нà – сега трябва да се занимавам с хора като Ерджан и тям подобни!
Явно искаше да прехвърли вината изцяло върху Ерджан и да отърве себе си от отговорност. Но това не беше толкова лесно.
– Ами петната върху тялото на Недждет Денизел? – попитах го аз, хвърляйки многозначителен поглед върху бастуна в ръцете му. – Според доклада от аутопсията по гърдите и корема на жертвата са открити насинявания като от металната основа на бастуна ви.
Пребледня като платно, сега в тази блестяща и крещяща от разкош стая нямаше нищо по-безцветно от пепелявосивото лице на Адем.
– Какви ги говорите, господин инспектор? – промълви той със същото отчаяние в гласа, каквото се четеше и в погледа му. – Според вас аз ли съм го... това, Недждет?
– Не ме разбирайте погрешно – поправих го аз, предупредително вдигайки ръка. – Не казвам, че вие сте го убили. Да не би Ерджан, нарушавайки правомощията си...
Адем скокна като ужилен от мястото си:
– В никакъв случай! Не, не и не! Вярно, Ерджан се опитва да се изтъкне, когато трябва и когато не трябва, но чак дотам! Не би се осмелил! Тук не става въпрос за сплашване на някого или за злоупотреба с пълномощията, а за престъпление! Това не е шега работа, да отнемеш живота на някого... Не, Ерджан прекрасно знае, че не бих одобрил подобно нещо!
Адем вече беше много близо до ключовия момент в разпита.
– Добре, ами при онази случка отпреди три години...
Преди още да съм изрекъл думичката „три“, той разбра за какво говоря.
– Това беше нещастен случай – отвърна той и преглътна. – Злополучен инцидент. На всеки един от загиналите изплатихме щедро обезщетение. И никой не се оплака от нас. Само Дружеството за защита на Истанбул...
– Щяло да поднови делото?
Безпокойството му отстъпи място на гнева.
– Да го подновят! – Голата му глава беше почервеняла до темето. – Пак ще спечелим. Това са мръсотиите на дружеството. Хората просто мразят богатството и богатите. Целта им е да не се направи нищо полезно за тази държава. Това е то страстта към разрушението! Нямат капка съвест! От три години милиарди долари така си стоят, заровени в това парче земя...
Изведнъж мястото, за което вчера ни разказваше как пази в себе си римското и османското културно наследство, се превърна в незначително парче земя, в което е загробил паричките си.
– Всъщност да си призная, мен не ме интересува подновяването на делото – прекъснах го аз с безизразен поглед. – Да решавам кой е прав, кой – не, е извън пълномощията ми по това разследване. Но ако убитите жертви имат някаква връзка с това дело... Например ако са били вещи лица по вашето дело...