– Кой ви ги разправя на вас тия? – отново избухна той. – Оня негодник Намък ли? Или оная пишман учена Лейля Баркън? Нямам си друга работа, освен да поръчвам да убиват вещите лица по делото... Ако го бях направил, първо би трябвало да накарам да го убият оня долен хирург...
Ето че сам падна в капана! Затова повторих многозначително:
– Щяхте да накарате да го убият...
– Така е думата – усети се той, но вече беше късно.
В този момент се почука на вратата. Влезе Салих с кафетата ни върху таблата. Това беше уникален шанс за Адем да смени темата.
– Какъв аромат, мили боже! – каза той, опитвайки се да придаде доброта в гласа си и топлота в чертите на лицето си, но беше толкова напрегнат, че не успя. Въпреки това продължи в същия дух: – Няма нищо по-хубаво от ароматно турско кафе сутрин!
– Така е, и аз умирам за сутрешно кафе – усмихнах се с ледено изражение.
С неочаквана за възрастта му пъргавина, Адем скокна от мястото си, грабна малката седефена масичка иззад атлазените завеси и я сложи помежду ни.
– Салих, ела да сложиш кафетата тук!
Русият младеж изпълни каквото му бяха наредили, а Адем го гледаше с одобрение.
– Салих ми е племенник. Аз имам много племенници, но Салих е уникален! Тази година завършва право. Ще стане юрисконсулт в „Дерсаадет“. Ще се отърва от разните му боклуци.
Обърна се към младежа, на когото възлагаше толкова надежди, и притеснено го попита:
– От оня Хакан още ли нямаме вести?
Трябва да говореше за набрилянтинения адвокат, с когото Ерджан беше дошъл в управлението.
– Не, чичо – отвърна стеснително роднинското момче на Адем, притеснено от похвалите му. – Трябва да е извън града. И на мобилния си не отговаря.
– Нали виждате, господин главен инспектор, плащаме им цяло състояние, но когато ни потрябват – ги няма никакви.
Без да обръщам внимание на думите му, посегнах към кафето си, а той отново се обърна към племенника:
– Не го оставяй на мира, звъни му през половин час. Нямам никакво доверие на останалите трима адвокати. Непременно трябва да намерим Хакан. Каквото и да му се е случило – чакам го веднага в офиса.
– Дадено, чичо – отвърна уважително хубавичкият му племенник и излезе от стаята.
– Не успяхте ли да изпратите адвокат в управлението? – запитах го аз още докато момчето беше на вратата.
Адем прие въпроса ми като знак за помирение и побърза да отвърне любезно:
– Изпратихме, разбира се, слава богу, имаме цяла сюрия адвокати. Но този Хакан е много кадърен, не го гледайте, че е млад, винаги е подготвен за всичко. Много е умен, както има една приказка – ще отърве от въжето когото си поиска. Но днес някъде се е запилял. Има една любовница рускиня, не знам да не е отпрашил нанякъде с нея?
Да си призная, много повече ме интересуваше вкусът на кафето, което отпивах с удоволствие, отколкото изчезването на адвоката Хакан.
– Много е добро кафето! Да е жив и здрав, който го е направил!
Щастливо изражение се разля по лицето на Адем. Изглежда, ледовете помежду ни отново се стопяваха. Плешивата му глава пак светна като крушка.
– Назифе ханъм го е правила, страхотно го прави. Ако не беше го варила тя, нямаше и да ви го предложа. – Бързо отпи от чашката си, но не усети нито вкуса му, нито че е кафе. – Та за какво говорехме?
– Бяхте казали, че сте щели да накарате да го убият... – отвърнах аз отново с ледена усмивка на устните си. – Онзи левичар, хирурга...
Струваше си да се види как настроението му за секунди се изпари – от израза на светлокафявите му очи до отчаяната поза на тялото му, всичко говореше за обхваналото го разочарование.
– Ами... аз се изразих неправилно – взе да пелтечи той. Опита се да се усмихне, но не му се удаде. – Нали знаете, господин главен инспектор.
– Не – поклатих отрицателно глава. – Как мога да знам какво сте искали да кажете? Вие си го казахте направо – „щях да накарам да го убият“.
Май разбра, че е натясно и че няма полза от всичките сладки приказки и мили усмивки. Колкото и да се стараеше да изглежда симпатичен, това нямаше да му свърши работа. Хвана се здраво за бастуна си, сякаш щеше да му даде сила.
– Вижте, Невзат бей – изрече той с вдигнати вежди и посърнал вид. – Аз произхождам от голям племенен род. Род, свикнал да убива. Наричали прадядо ми Кървавия Сейфо. Може да е преувеличено, но се говори, че е вземал абдест с кръвта на убитите от него хора. Бил страшен човек. Канел мъжа, когото искал да убие, заедно със семейството му в своето село уж на гощавка. Избивал всичките – и млади, и стари, вземал жената на човека и неговата земя. Така завладял сума ти имоти, десетки села. То не е за хвалене, а за срам. Чиста проба варварство! Говоря ви толкова открито, за да ме разберете по-добре. След Кървавия Сейфо моят дядо Топал Бекир застанал начело на племето. Той бил миролюбив, но за да го защити след всичко, което извършил баща му, се научил да бъде жесток. И не се поколебал да убива – и за себе си, и за рода. Моят баща, който заел мястото му, беше умен човек, разбрал, че светът се променя и че доникъде вече не се стига само с оръжие и насилие. „Трябва да се отървем от тези земи, синко – казваше ми той. – Да избягаме от селската земя и да слезем в града. Щом започнаха сблъсъците в района, веднага взе страната на държавата и с това осигури големи придобивки за племето. И ние дадохме много жертви. За една нощ, в една атака само, загубихме двама от чичовците ми, трима от вуйчовците ми, едната ми леля, двама племенници и големия ми брат Рашид. Но нали ви казвам, баща ми беше умен човек и пожела да ме държи настрана от тия работи. Искаше да ме спаси и ако не цялото племе, то поне семейството ни да премести в града. Като завърших началното училище – и ме изпроводи в Истанбул. „Всичките ми надежди са в теб, Адем. Ти ще трябва да отведеш цялото семейство в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“, каза ми той, качвайки ме в автобуса. Тогава не разбрах какво искаше да ми каже всъщност. В Истанбул отидох при чичо Самуил Мидятлията197, с когото баща ми беше служил войник. Той му беше не само приятел, но и ортак в някои тъмни дела. Като казвам „мръсни дела“, няма как да скрия от вас и веднага ще ви кажа, че става дума за дребна контрабанда отпреди четирийсет години. Както и да е, пристигнах в голямата къща на чичо Самуил в „Коджамустафапаша“, двуетажна, дървена, между две улички. Жена му Зелга ме посрещна като собствен син. По-късно разбрах защо – повечето от децата, които родила, не доживявали и до годинка и може би ме беше приела като дар от Бога. Клетката на Теодора, която видяхте долу, е от бащината й къща. И любовта ми към папагалите е от това семейство. Аз израснах с най-добродушните хора на земята – чичо Самуил и жена му Зелга Ана, живях у тях, ходих на училище, научих нещата от живота и заедно с тях станах това, което съм – Адем Йездан. Те се грижеха за мен повече от истинските ми родители. Лятото, когато не ходех на училище, работех в златарския дюкян на чичо Самуил на Капалъчаршъ. Там научих всичко онова, което нито едно икономическо училище не би могло да ми даде. Разбира се, не прекъснах и връзката си с родното Хаккяри. Макар да бях възпитан в различна култура, винаги съм бил горещо привързан и към семейството си. Отворих първия си магазин в Капалъчаршъ. Получих го от един арменец, който искаше да напусне Турция. Втория – в „Султанахмед“. Оттам тръгна и всичко останало. Вложих спестяванията на семейството ми в търговия и туризъм. И днес по-голямата част от племето е в Истанбул. Вече сме натрупали и доста голямо богатство. Дъщеря ми учи в лондонски университет, синът ми прави магистратура в Бостън. А аз днес много по-добре разбирам казаното от баща ми на качване в автобуса за Истанбул: „Ти си, който ще отведе семейството в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“. С тези думи той е искал да каже, че аз трябва да бъда човекът, който ще държи семейството далеч от насилието, от кръвопролитията, от престъпленията и убийствата! – Замълча и впи землистите си очи в мен: – Кажете ми сега, господин главен инспектор, бих ли застрашил този свят, който съм изградил с толкова много труд, с толкова много усилия, с толкова много грижи и изпитания? Бих ли предал завета на баща си? Би ли използвал насилие човек, избягал от насилието, а?