Открих Зейнеб на пейката, огряна от мързеливото пролетно слънце, проникващо в двора на управлението през листата на старите сливови дървета. Ядеше сандвич, но като ме видя – веднага скочи.
– Сядай, сядай! – спрях я аз и сам приседнах до нея. – Много е приятно тук бе!
Топлият майски полъх разнасяше и дъха на топъл хляб, сирене и домати.
– Я да видим какво си хапваш? – полюбопитствах аз.
– Искате ли, шефе? Сандвич със сирене, домати и зелена салата.
Какво да крия – дояде ми се!
– Дай малко.
Тя отчупи, кажи-речи, половината от сандвича си и ми го подаде.
– Какво правиш, Зейнеб?
– Хапнете си, шефе, хапнете си! На мен и без това ще ми е много! – отвърна тя с безгрижна усмивка.
Взех сандвича и я попитах:
– Как вървят нещата? Успяхте ли да се доберете до папките от онова дело? Срещу „Дерсаадет“ имам предвид...
Бързо преглътна залъка в устата си, за да ми отговори:
– Вчера закъсняхме. Когато ми казахте, вече минаваше обяд. В понеделник ще имаме всичко. Четох за разследването във вестниците. Разбира се, доколкото е било отразено. Делото са завели от Дружеството за защита на Истанбул с твърдението, че не е било нещастен случай, а саботаж, като са накарали хората си да разрушат и без това готовата всеки миг да падне стена. Така Адем Йездан е искал да си спечели правото да строи на този парцел каквото си поиска. Това е било казано на делото. Но е имало и такива, които са защитавали точно обратното становище. Най-вече оня убитият журналист, Шадан Дуруджа. Държал се е като пиар на фирмата.
Още преди това бяхме разбрали, че тоя нечистоплътен журналист е получил като подарък цял апартамент за това, че е защитавал изграждането на незаконната сграда.
– И затова Адем Йездан му е дал апартамента! – измърморих аз. – Светът се е сбъркал бе, Зейнеб! От една страна, безсъвестни журналисти, от друга – безскрупулни строители, от трета – кофти архитекти, от четвърта – корумпирани общинари. А за нашия колега Ерджан? За него какво да кажем? За да се подмаже на шефа си, нощем върши всякакви безобразия. Накъдето и да погледнеш – все едно и също! Обществото ни е прогнило, откъдето и да го пипнеш, все се разпада.
– Прав сте, господин главен инспектор! Хората много се развалиха! Но си мисля, че тоя Шадан Дуруджа никой не може да го надмине! Като му четох писанията – и ми се доповръща. Няма скрито-покрито! Съвсем откровено си ги възхвалява! Така превъзнася всичко, което „Дерсаадет“ правят, ще си помислиш, че са някакви герои. А завелите делото срещу Адем Йездан прави на пух и прах! Най-вече ръководителите на Дружеството за защита на Истанбул. И естествено, описва Намък Караман като бивш терорист! Уж всички са продажници и предатели на държавата! Врагове на нацията и на богатите!
В разследването ни имаше нещо странно. Всички убити бяха забъркани в мръсни дела, най-малкото бяха си затворили очите за незаконни неща. Ако твърденията на Дружеството за защита на Истанбул бяха верни, в резултат от това петима души са загубили живота си. Имахме две групи заподозрени – едната, макар и заради убежденията си, се стремеше да защити историята на този град, а другата бе фирма, стремяща се да натрупа пари, използвайки историческото богатство на Истанбул, дори с цената на разрушението. Честно казано – никак не ми се щеше Лейля и Намък да се окажеха виновни. Макар да нямахме много общо, може би заради отношението им към Истанбул някак си хранех топли чувства към тях. Ако Адем Йездан се окажеше престъпник – ни най-малко нямаше да се притесня. От друга страна, не бих одобрил извършването на престъпления дори за постигането на най-благородните цели. Веднъж извършено убийство, не можеше да върне убитите към живот, само сублимираше смъртта.
– Ами жертвите? – рекох притеснено. – При инцидента са загинали петима души, какво казват семействата им за това? Участвали ли са в делото?
– Струва ми се, че не са. Ако бяха обвинили „Дерсаадет“, журналистите не биха могли да игнорират с лека ръка подобна новина. Ако близките на загиналите бяха казали нещо за „Дерсаадет“ или за Адем Йездан – това би излязло във вътрешните страници на всички вестници. Разбира се, сега делото се подновява и може би и те ще променят поведението си. – Погледна сандвича в ръцете ми и не се сдържа: – Защо не ядете, шефе! Така си стои сандвичът ви.