Отхапах една хапка и докато дъвчех, я попитах:
– Не сме получили и списъка с вещите лица по делото, нали?
– За съжаление, така е! Това го няма в материалите от печата. Но в понеделник ще сме научили всичко, ще получим и списъка заедно с папките от делото.
Както стана ясно, не бяхме напреднали и на сантиметър. Залъкът в устата ми сякаш нарасна няколкократно при тая мисъл.
– Има кòла, шефе!
Знаеше, че мразя тая гадост, но като видя, че едва преглъщам, не издържа и ми предложи да пия от нея. Взех едната от двете кутийки в найлоновото пликче отстрани до нея и я поднесох към устата си. Някаква безвкусна, сладка течност се изля в гърлото ми. Но все пак ми помогна да преглътна залъка си. Като я оставях обратно на пейката, погледът ми попадна на другата кутийка, която беше доста различна от моята.
– Какво е това, Зейнеб?
Първо се засрами като хваната на местопрестъплението, после с вид, който сякаш търсеше разбиране, каза:
– Енергийна напитка, шефе! Помага ми за свежестта на ума!
Взех кутийката и я приближих до очите си. Процентът на кофеин в нея бе твърде висок.
– Недей, Зейнеб! Това е по-вредно и от кòлата!
Присви рамене с безразличие.
– Нищо няма да ми стане, пък и не съм пристрастена. Само да свърши това разследване, няма и да я погледна повече.
Безсмислено беше да споря.
– Добре тогава! А какво стана с буса на Дружеството за защита на Истанбул?
Заобяснява, без ни най-малкия признак на вълнение:
– Показахме микробуса на очевидците. На охраната на хотела „Конаците на „Ая София“ и на хората от джамията „Фатих“. Не бяха сигурни, не били огледали внимателно. Но на пластмасовата постелка отзад открихме петно от кръв.
Това може би беше важно.
– Какво петно? Прясно ли? – развълнувано я заразпитвах аз.
– От около пет дни. Опитахме се да я сравним с кръвта на жертвите. Съвпадна с кръвната група на Недждет Денизел. Но за окончателните резултати ще ни трябват още два дни.
Ако има съвпадение, ще значи, че сме разрешили случая. Но кой знае защо, Зейнеб не изглеждаше толкова развълнувана.
– Май нямаш големи надежди, а? Мислиш, че няма да има съвпадение?
– Рано е да се каже със сигурност, шефе. – Огледа без особена надежда двора на управлението. – Но си имаме работа с група убийци, които са извършили пет престъпления за пет дни. И то без изобщо да се издадат! Ако наистина са от дружеството, не мисля, че биха оставили петно от кръвта на някоя жертва върху собствената си кола.
Думите й звучаха логично, но след всяко престъпление остават доказателства, следи, свидетели, улики. И това не зависи само от смелостта, хладнокръвието и уменията на извършителите. Можеше да се случи нещо най-случайно – например в квартала на жертвата да се появи някакъв неочакван свидетел или кръвта на жертвата да прокапе от някой пробит найлонов плик, или пък някой неопитен съучастник да провали и най-умно измислените планове и така да издаде и най-умелите убийци. В професионалния ми живот съм разкривал много престъпления от неизвестен извършител благодарение на най-неочаквани обрати в живота, подобни на головете в последната минута на някой мач. Петното кръв в белия бус можеше да се окаже точно такава важна и насочваща улика, която да ни помогне да разкрием престъплението.
– И да не си съвсем сигурна, това кърваво петно може да съвпадне с ДНК-то на Недждет Денизел – обърнах й внимание аз. – Дори най-незначителната на пръв поглед улика може да се окаже много по-ценна, отколкото сме предполагали, Зейнеб.
– Никога не съм изпускала от погледа си тази вероятност, господин инспектор, целият състав на съдебната медицина работи в момента върху това.
– Това про... – попитах я аз, преди да съм отхапал следващата си хапка. – Как му беше името? Този химикал, който показва дали жертвите са били упоени преди убийството, или не?
– Пропофол ли?
– Да, именно. Нали колегите от съдебната медицина казаха, че ще проверят за него.
Лицето й отново потъмня.
– Не се сърдете, шефе, не мога да ви зарадвам много днес. Жалко, но аутопсиите са извършени поне четирийсет и осем часа след настъпването на смъртта. През това време веществото отдавна се е превърнало в нещо друго. Така че не са открити следи от пропофол в телата.
Уморените й очи сякаш потънаха още по-дълбоко в орбитите си. Раменете й се отпуснаха. За пет дни нямахме нито някаква полезна следа, нито някакво доказателство, нито някаква улика.
– Не се притеснявай, Зейнеб! Тези случаи не се разрешават отведнъж. Но убийците непременно ще оставят някаква следа, винаги оставят – опитах се да я разведря аз.