– Ами ти? – попита Евгения, докато слагаше от бялото сирене по чиниите. – Ти никога ли не си се карал с някого?
– Как да не е! – вметнах аз в желанието си да поразведря малко приятеля си, който явно беше изпаднал в душевна криза. – Хич не го гледай, че е такъв дребен, много е злопаметен. Не забравя нищо лошо или несправедливо. Никога!
– Но е търпелив! – обади се и Демир. – Не избързва, изчаква докрай и когато намери сгоден случай – си отмъщава безмилостно!
Йекта все още не беше прогонил тъгата от погледа си, но и той не пропусна да се пошегува:
– Абе, изкарахте ме хем зъл, хем жесток!
– Я си припомни какво направи на онова момче от Карагюмрюклю? – нападнах го и аз.
– Какво съм му сторил?
– Какво е направил? Какво? – не сдържа любопитството си Евгения с някакво детско изражение, като че се беше върнала години назад.
– Какво му е причинил ли? Ами фрасна момчето с камък по главата! – отвърнах аз, но като видях, че Евгения сбърчи вежди, се опитах да смекча случката. – Като казвам „момче“, не ме разбирай грешно. Той си беше бая пергиш, налитащ на бой и разправии. И поне два пъти по-едър от Йекта.
И Демир, развеселен, потвърди думите ми:
– Точно така, някаква грамада, същинска мечка от гората. Преспокойно можеше да ме натупа и мен!
– То всъщност заради теб го замерих с камъка! – предаде се най-сетне нашият поет, който все пак трябваше да приеме голата истина. – Ако си спомняш, беше те притиснал в ъгъла и те душеше за врата. – И за да не стане някакво недоразумение, обърна се към Евгения да й обясни в каква ситуация бях аз в този момент: – А твоят Невзат беше повалил един друг и го млатеше с юмруци.
Евгения се престори на разгневена и поклати уж ядосано глава.
– Не се притеснявай, Евгения! Детски работи! – защити ме Йекта. Май вече беше прогонил мрачните облаци тъга в очите си. – Както и да е! И тогава този як юначага, аха, да удуши Демир! И аз направих първото, за което се сетих – грабнах един камък от земята и го фраснах по главата с него!
– Той така и се срина на мястото си – намеси се и Демир. – Първо се зарадвах, че съм се отървал, но като го видях да лежи абсолютно неподвижен на земята – изплаших се до смърт!
– А мен питаш ли ме? След удара оня се просна като мъртъв на земята! „Боже мили, убих го“, помислих си аз. И останалите момчета, като видяха падналия си водач, се уплашиха яко. Слава богу, нашият байчо дядо Яни ни се притече на помощ. Напръскахме го с вода, мушнахме му одеколон под носа и го свестихме момчето. Занесохме го до здравния пункт на съседната улица. Направиха му пет шева! А, Невзат, защо тогава не са ни закарали в полицията? – не можа да се сети Йекта.
Отдавна беше, и аз нямах спомен.
– Знам ли, бяхме ли ходили в участъка?
– Не, не бяхме – отговори Демир, който помнеше като слон. – Момчето много се страхувало от баща си и дори не се оплакало от нас. „Ако баща ми научи, че сме се сбили – казало то, – ще си изям още един пердах!“
Всичко оттогава ми беше някак си разпокъсано, неясно, сякаш през мъгла.
– Вярно, а ние защо се бяхме сбили с ония деца?
– Махленски кавги – опита се да замаже случката Демир. – Детска му работа!
Понякога ме обхваща някаква идиотска глупост и явно сега също ме беше обзела, защото се чух да казвам:
– Това добре, ама и махленска разправия да е, за какво всъщност се бяхме скарали? Не можехме да си поделим попската градина ли, за ритането на топката ли, за какво?
– Зарежи това сега – вдигна чашката си Демир. – Да пием!
Пихме. Не можах да разбера защо, но Йекта отново се затвори в себе си. А не би трябвало, понеже когато човек си спомня детството – обикновено всички грижи излитат от главата му.
– Не, не беше чак нещо бог знае колко важно – не се отказвах аз да разнищвам случката, – преди това бяхме заплашили тази върлина, а той бе събрал дружината си и ни беше нападнал в „Балат“. Но защо го бяхме заплашвали?
– Заради Хандан...
Думите на Йекта сякаш се сгромолясаха по средата на масата. Разбрах, че съм направил грешка, но беше късно. Йекта обаче не изглеждаше засегнат. Сините му очи сякаш казваха: „Готов съм да се изправя срещу болката и да я победя!“.
– Той я тормозеше и притесняваше, Невзат, забравил ли си? Нали ти му беше казал: „Ще ти разбия носа, ако още веднъж те видя тук!“, не помниш ли?
Точно това бях казал. Демир стоеше на крачка зад мен, а Йекта – отстрани до мен. Спомних си, но каквото станало – станало. Говорехме за едни и същи случки, но преживелите ги деца изведнъж бяха пораснали. Вместо лекотата на детските пориви времето беше оставило в нас някаква тежест, примесена с горчилката на изминалите години. Проклинайки се вътрешно, се смълчах на мястото си. Само се надявах Евгения да каже нещо, да направи каквото и да е, но да ни изкара от това неловко за трима ни положение. Вместо това Йекта отново се обади: