– Според някои Мимар Синан бил влюбен в Михримах султан, докато тя живеела с баща си. Но как би могъл един обикновен архитект да грабне сърцето на султанската щерка? Затова нещастният Синан не разкрил на никого за тайния огън в душата си и заровил сърдечната си тайна в мълчание. По това време султан Сюлейман омъжил обичната си дъщеря си за някой си Рюстем паша. И като му кацнало птичето на рамото, той набързо станал един от най-влиятелните велики везири на империята. Но заедно с това и делата му се умножили и не му оставало много време за жена му. Какво да прави Михримах султан, нямало и на кого да се оплаче, взела, че се посветила на благотворителни дела. Опитвала се да помага на самотници, на бедняци, занимавала се с благоустройството на града и така се срещнала и със Синан. Той намерил сгоден случай да й разкрие любовта си, когато Михримах поискала от него да й построи една джамия. И той вложил всичките си умения и талант, изграждайки джамията срещу пристанището Юскюдар. Но това не й било достатъчно и тя пожелала да й се построи втора джамия – онази при Едирнекапъ. Но имало една особеност в тези джамии, която да загатвала за името й. „Михр“ означава „слънце“, „мах“ пък значи „луна“. Значи, името й било „Слънце и луна“. Синан разкрил любовта си, като построил едната джамия на мястото, където залязвало слънцето, а другата там, където изгрявала месечината. И Михримах султан всеки път по веднъж в годината гледала как слънцето залязва зад минарето на джамията при Едирнекапъ и как изгрява луната между минаретата на джамията в Юскюдар.
– Ама че любов! – проговори Али, разбърквайки буйните си коси с пръсти.
Дали си мислеше за Зейнеб, или само така си говореше, не беше ясно.
– Сигурно затова казват, че той е създавал поезия от камъка.
– Даже според същата легенда, понеже тя е била погребана тук, и Мимар Синан е направил тюрбето си също в „Сюлейманийе“.
Али заоглежда малките гробове в гробището, сякаш беше пропуснал някаква важна подробност.
– И Мимар Синан ли е положен тук?
Посочих към отсрещната страна на задната градинка:
– Не, не е тук, на долната улица е.
– Жалко, че изобщо не съм обръщал внимание, шефе!
След като чу историята за любовта на великия архитект, нашият срамежлив Ромео започна да го цени повече. Аз обаче нали си бях човек на действието и се хващах за всяко нещо, което ми дойдеше на ума, затова и в този миг сърцето ми се сви само като се сетих, че булевардът, на който се намираше тюрбето на Синан, е един от обиколните пътища около джамията.
– Ние контролираме това място, нали? – разтревожено попитах аз на глас. – Нали имаме хора около тюрбето на Синан?
Тревогата ми моментално се предаде и на Али. Той мигновено забрави за всякакви любовни трепети и изпадна в паника:
– Къде казахте, че е тюрбето му?
– Къде да е? На булеварда от долната страна на градината... Нали го обозначихме на картата... На булевард „Мимар Синан“...
Облекчено въздъхна:
– Ааа, добре! Контролираме и входа, и изхода на този булевард!
Но въпреки това му беше неспокойно. Взе да пристъпва на място, както беше застанал прав. Не ми се искаше да го притеснявам, но ако наистина долният булевард е останал непокрит...
– Хайде да отидем да хвърлим едно око! – казах аз, тръгвайки към вратата, през която само преди малко бях влязъл. – Тъкмо ще видиш и тюрбето на Синан!
Излязохме от вратата на „Сюлейманийе“ и тръгнахме наляво от чаршията с редиците дюкянчета, където беше и ресторантчето, в което тази сутрин бях закусил. Вървяхме точно по средата на кюллийето. Съпровождаше ни бледата светлина на пълната луна, процеждаща се измежду колоните на вековните чинари в двора на джамията, и завихме по уличката „Шифа“203, наречена така, понеже там се намираше болницата, или Дарюшшифахането. Тюрбето на Синан беше в края на уличката, от едната страна на която бяха постройките на кюллийето, а от другата страна – стените на джамията. Като стигнахме края й, показах на Али скромното мраморно тюрбе, извисяващо се на нещо като островче в ъгъла на булевард „Мимар Синан“, който ни се падаше отдясно.
203 Шифа означава „лечение“, шифахане – „болница“. – Б. пр.
– Ето, това е гробницата на Синан.
Помощникът ми изглеждаше разочарован. Първо погледна скромното, но прелестно тюрбе, после – извисяващата се огромна джамия „Сюлейманийе“.
– Не е ли доста малко?
Някаква горчивина пропълзя в мен.
– Така е – смотолевих аз. – Малко е, но пък е красиво!
В този миг Али се стресна от телефона си, който беше нагласил на вибрация.
– Момчетата ме търсят – каза той, преди да го вдигне. – Дали няма някакво развитие?