Али отново взе да набира номера на Йездан. Дори аз чух съобщението от отсрещната страна на линията: „Търсеният от вас номер не може да бъде избран в момента. След сигнала оставете вашето съобщение“.
Дали спеше? И за да не го безпокоят, да си беше изключил телефона? Или пък беше избягал? Все пак беше още твърде рано, за да се тревожа. Помощникът ми ме гледаше въпросително, чудейки се дали да му остави съобщение. Но и аз не знаех какво да му кажа. Ако чакаме до сутринта, можеше да стане много късно. В петък убийците ни бяха поднесли две жертви наведнъж. Нерешителността ми прекъсна звъненето на мобилния ми. Беше Зейнеб.
– Затвори – рекох на Али, преди да вдигна. – Зейнеб ми звъни, Адем ще го потърсим по-късно.
Облекчение и щастие се разляха по лицето на нашия немирник, но гласът на Зейнеб беше ужасно напрегнат.
– Ало, шефе, има ли нещо ново? Али ме търси, но аз карах и не можех да му вдигна.
Нашето момиче спазваше всички правила!
– Сега спрях и веднага звъннах, но телефонът на Али даваше заето.
– Той пък търсеше Адем Йездан. Последната жертва е неговият адвокат...
– Още един труп?
– Да, а ти къде си?
– Карам по крайбрежния булевард. Отивах в „Саматия“, в къщата на Недждет Денизел...
– Каква работа имаш там?
Без да искам, гласът ми прозвуча много строго.
– Нещо свързано с гравюрите, господин главен комисар. Спомняте ли си изобразените върху тях места?
– Защо? Какво имаше на гравюрите толкова?
– Ако не ме лъже паметта, те изобразяват същите онези исторически места, където са оставяни жертвите...
Опитах се да си ги представя. Пред очите ми изплува картината на някакво тържество пред султанския дворец в Сарайбурну. На другата гравюра май имаше изобразена Константиновата колона. Другите не можех да си спомня подробно, но макар и смътно, виждах силуетите на молещите се в градината на „Ая София“ и рисунъка на четирите минарета на „Сюлейманийе“, прострени в небето като ръцете на някой отчаяно уповаващ се в небесата човек. И ако е така, както си мислеше Зейнеб, за секунди щяхме да узнаем къде ще е следващата жертва.
– Сигурна ли си? – попитах я с вълнение в гласа си, което не можах да овладея въпреки старанието си. – Убедена ли си, че са същите места?
– Не съм, господин началник, не съм сигурна. Затова исках да ги погледна още веднъж, гравюрите де. Но убийците са взели оставените монети от тази къща. И е възможно да са определили къде да оставят жертвите също според изобразените на картините места.
Имаше логика в това. Но в цялото ни разследване досега имаше доста логични предположения, директно заминали в кошчето, така че можеше за пореден път да се разочароваме. Единственият начин да избегнем това бе Зейнеб да изпълни намерението си и да отиде в онази къща и да разгледа отново гравюрите.
– Добре, Зейнеб, ти продължавай каквото си започнала. Но щом разбереш нещо, веднага ни се обади! Този въпрос за седемте рисунки, изглежда, е важен и като бройка...
– Както заповядате, господин началник! – каза тя и добави малко преди да й затворя: – И да не забравя – имам телефона на Адем Йездан, събрала съм всичката информация за него по разследването. Ако не отговаря на мобилния си, да ви дам домашния...
По джиесема не успяхме, но като набрахме стационарния, на четвъртото позвъняване някой вдигна и се обади със сънлив глас, който ми беше някак си познат:
– Ало, слушам... Кого търсите?
– Здравейте! Аз съм главен инспектор Невзат. Искам да говоря с Адем бей.
– Здравейте, Невзат бей! – оживи се гласът отсреща. – Аз съм Салих... Тази сутрин се срещнахме в „Дерсаадет“...
Племенникът, на когото Адем Йездан имаше най-голямо доверие.
– Здравейте, Салих! Извинете, че ви безпокоим посред нощ, но трябва да открием чичо ви.
– Да не се е случило нещо лошо?
– Хакан... Хакан Ямалъ е убит.
– Убит ли? – попита той след кратко мълчание. – Кой? Кой го е извършил?
– Не знаем, но трябва спешно да говорим с чичо ви.
– Чичо ми... Чичо ми още не се е прибрал – малко нервно отвърна Салих.
– Не се ли е прибрал?
– Не знам, веднага след вас излезе от офиса, каза, че ще ходи с някого на вечеря...
– С кого?
– Какво... какво се е случило, господин главен инспектор? Чичо ми да не е в опасност? – на пресекулки попита той и по гласа му личеше, че е изпаднал в паника.
– Не съм сигурен... но е възможно. С кого щеше да ходи на вечеря?
– Не знам – отговори отчаяно. – Но е записано в ангажиментите за деня...