– В „Балат“ – рече Тарък, сякаш прочел мислите ми. – Пише „Балат“. Изглежда, в дванайсет е щял да се среща с някакъв ветеринар в „Балат“...
В момента, в който чух думичката „Балат“, повече не слушах нищо от онова, което ми говореше пазачът. Някакъв ветеринар в „Балат“! Да не е нашият Демир? Не, това беше невъзможно! Вдигнах глава и срещнах смаяния поглед на Тарък, който ме гледаше в лицето, останало без капка кръв.
– Какво има, господин главен инспектор?
– Нищо! – отвърнах аз и взех бележника. Може пък тоя глупак да е прочел грешно! Сложих си очилата и отново погледнах написаното. Проверих буквата „а“, после „т“-то. За съжаление, Тарък си беше прав – последната дума беше „Балат“! Без никакво съмнение! Как така, Демир ли щеше да се окаже ветеринарят на Адем? Ако беше така, приятелят ми нямаше ли да ми каже? И какво точно да ми каже? Откъде да знае, че съм разпитвал Адем Йездан? Не, не, не мислех, че има такава връзка. Трябва да е някаква случайност. Да не би Демир да е единственият ветеринар в „Балат“? Опитвайки се да се успокоя, станах от старинното кресло и отново застанах зад масата. Отворих чекмеджето, което се бях наканил да прегледам преди малко. Вътре имаше бланки на „Дерсаадет“, пликове, марки, печат на фирмата, а най-долу – дълъг визитник в бордо. Извадих го върху масата и тревожно запрелиствах страниците му. Визитките бяха подредени по азбучен ред. Намерих страницата на „Д“. Слава богу, нямаше визитка на Демир! Тъкмо да се успокоя – и забелязах, че визитките са подредени по фамилно име. Сърцето ми спря в гърлото. Обърнах на „Дж“ – фамилията на Демир беше Джинхан. На тази буква имаше две срещуположни страници с визитки, по шест на всяка, общо дванайсет. Започнах да ги разглеждам една по една, но така и не стигнах до края – петата вляво беше визитката на моя приятел Демир. Отпечатана върху бежов картон с тъмночервени букви: „Демир Джинхан. Ветеринарен лекар“. Оставих визитника на масата и се сринах в креслото. В този миг не мислех вече за Демир, а за думите на Йекта: „Ако бях на мястото на убийците, щях да направя препратка направо към някое творение на Синан“. Бяхме намерили колата с трупа наблизо до тюрбето на Мимар Синан. Възможно ли бе? Тези двамата да са направили такава лудост? И защо да го правят? Може би заради мен? Може би аз ги бях тласнал към това? С казаните от мен в лодката думи: „Грабителите на тоя град трябва да бъдат избивани един по един!“. Не, глупости си мисля! Йекта не може да се забърка в подобно нещо! В убийството на ония, които вредят на Истанбул... Дори бивш левичар като Намък не би предприел подобно нещо. Защо Йекта да прави това? Ами Демир? Не, и Демир не би го направил... Но Адем Йездан последно е отишъл да се срещне с него. Възможно е да е отишъл на срещата. Може Демир да е и ветеринарят, намерил му двойката папагали. Това не означаваше, че е убил Адем Йездан. Само него ли? Ами останалите шестима? Каква връзка можеше да има между жертвите и Йекта и Демир?
– На мен ли казахте нещо, господин главен инспектор? – попита Тарък и гласът му разсея обладалия ме кошмар.
Стоеше пред мен и се опитваше да разбере какво правя. Трябваше веднага да се отърва от него.
– Да те помоля да повикаш помощника ми от долу? Имам да говоря за нещо с него.
Спря нерешително. Явно не искаше да ме оставя сам в стаята.
– Ами... господин инспектор, защо не го потърсите по джиесема?
Побеснях. По това време на нощта, в това състояние само ми трябваше да се занимавам с някакъв глупак!
– Какво искаш да кажеш, Тарък? – избухнах аз. – Нямаш ми доверие, значи?
Веднага отстъпи назад.
– Не, не! Моля ви, господин главен инспектор! Как да ви нямам доверие? Може ли такова нещо? Аз само...
– Хайде, Тарък, хайде синко, върви сега и извикай инспектор Али!
Излезе с подвита опашка. Но не ми стана по-добре, след като останах сам. Пак погледнах визитката на Демир. За миг подозренията ми се сториха безумни. Като бълнуване на някой луд. Виденията на някой полицай шизофреник. Каква връзка можеха да имат приятелите ми с тези престъпления? Всичко беше само една случайност. Демир беше известен ветеринар. И Адем го е открил. Погледнах и другите визитки – имаше на шивачи, ресторантьори, зъболекари, журналисти, предприемачи, депутати, очни лекари, дори и на един кардиолог... Демир беше един от тях. Защо да е свързан с престъпленията? Но вътре в мен дяволът продължаваше да ми шепне: „Добре, но последно Адем е отишъл да се срещне с Демир. И оттогава е изчезнал“. Припомних си израза на лицето на Демир, когато влезе в „Татавла“ – тогава си бях помислил, че е имал успешна операция или че е разрешил някой свой сериозен проблем. Можеше ли да бъде самоувереността, самодоволството на един убиец от това, че е убил и последната си жертва, без никой да успее да го залови? Опитвах се да прогоня тази мисъл от съзнанието си, но си спомних и угрижения, печален вид на Йекта, когато ми казваше: „Много е късно бе, Невзат!“. Но нали беше годишнина от смъртта на Хандан и сина му Умут. Може и затова да е бил нещастен... и толкова тъжен. Три години бяха минали от катастрофата... Три години ли? Стреснах се, сякаш преживях шок. Три години... точно колкото бяха минали, откакто се беше срутила стената на цистерната на строежа на Адем Йездан... Така ми беше казала Лейля Баркън. Ушите ми запищяха. Сърцето ми заби лудо. Дали Хандан и Умут бяха загиналите под падналата стена? „Ужасна злополука – беше ми казал Йекта, като се опитвах да го успокоя. – Каквато не можеш да си представиш! Изведнъж ни настигна!“. Вече ми беше трудно да си поемам въздух. Изправих се. Виеше ми се свят. Отидох до един от дългите прозорци с убиточервените пердета със златни ширити отстрани. Отворих го. Свежият въздух ме блъсна в лицето. Сякаш главата ми малко престана да се върти. Но тежестта в съзнанието ми, в сърцето ми растеше непрестанно. Погледнах следващата ме неотклонно месечина – нарастваше и ставаше все по-зловеща. Не исках да я гледам повече. Не, това не можеха да го извършат моите приятели! Върнах се обратно в стаята, извадих мобилния си. Потърсих Лейля Баркън. Дружеството за защита на Истанбул беше завело делото, можеше да имат някакво досие. Ако трябва, щях да я взема от дома й, да я закарам до Дружеството и там да погледнем документите. Докато й звънях, се замислих, какво да кажа на Али, който само след минута щеше да влезе в стаята. И направих нещо, което никога не би трябвало да правя – извадих визитката на Демир и я прибрах в джоба си. Да, главният инспектор Невзат вече компрометираше уликите! Всъщност не знаех какво да правя. Единственото ми желание беше приятелите ми да не се окажат убийци! Исках всяко доказателство, всяка улика срещу тях да изчезнат от само себе си! Лейля се обади със сънлив глас: