Никой не беше споменал подобно нещо, но понеже бе твърдо убедена, че убиецът е Адем Йездан, моментално му приписа и това злодеяние. Де да беше, както си го мислеше Лейля! Де да беше Адем Йездан убиецът! Де да го знаехме със сигурност! За съжаление, последните факти не водеха натам!
– Рано е за бъдем толкова категорични, Лейля ханъм! Трябва да проучим нещата... Много ви благодаря! Наистина много ни помогнахте! Ако открием нещо ново, непременно ще ви съобщя! Лека нощ!
Май се беше засегнала от потайността ми, защото гласът й прозвуча леко обидено, когато ми пожелаваше „Лека нощ!“.
Но не това ме вълнуваше сега. И как би могло, когато насоките, които взе това продължило дни наред разследване, водеха към най-добрите ми приятели? Умът ми, чувствата ми бяха напълно объркани. Ако не ставаше въпрос за Йекта и Демир, отдавна щях да съм повярвал, че това са убийците... Но това бяха другарите ми от детинство! Освен това не смятах, че биха могли да убият когото и да било! Йекта не би настъпил и мравка... беше поет човекът! Да, Демир известно време беше участвал във войната в Босна, но като служител на ООН, за да лекува жертвите й... не за да убива. Не, не бяха способни на престъпление! Дори Хандан и Умут да бяха загинали при срутването на стената и Демир да се окажеше ветеринарят на Адем Йездан, или последният човек, видял бизнесмена преди изчезването му, не можех да приема, че са забъркани в това. Даже от правна гледна точка уликите, с които разполагахме, не бяха достатъчни, за да може Йекта и Демир да бъдат сметнати за убийци. Беше нужно много повече, дори само за да ги поставим сред заподозрените. И за да открия възможно най-много факти, свърнах от най-близкия светофар, слязох, оставяйки светнати фаровете си, и бързо тръгнах към морския бряг, там, където „Агора“ винаги акостираше. Минах четирите акациеви дървета, които ми препречваха гледката, и Златният рог блесна като сребърна река пред очите ми. Там, където водата се плискаше в брега, стояха закотвени три лодки. Крайната вляво беше „Агора“. Не светеше, беше безмълвна като самия пролив... Никой не се виждаше на нея. Приближих се, за да се уверя в това. Наистина нямаше никой. Отначало се зарадвах – значи, не бяха тръгнали на риболов, значи, ще мога да говоря с тях! Изведнъж обаче ми хрумна друга мисъл – неподвижно закотвената лодка можеше да означава и нещо друго. Ами ако са ме излъгали, че ще ходят за риба, без изобщо да имат подобно намерение? Ами ако си бяха тръгнали така рано от „Татавла“, за да убият Адем Йездан, който сам е паднал в капана им? Ако, разбира се, не са свършили това още преди да дойдат в механата... Пак си спомних за онова изражение на Демир – на лекар, извършил успешна операция... Ами ако това е било задоволството на убиеца, сигурен, че отново е убил, без да бъде заловен? Дали наистина са убили Адем Йездан? Отново в ушите ми отекна изречената от Йекта фраза: „Много е късно вече бе, Невзат!“. Не, не! Трябваше да прогоня тези картини от съзнанието си! Да забравя изречените думи!... Бързо се върнах назад и на бегом се мушнах в колата.
„Кьошкът“ на Демир в „Балат“ беше също толкова безмълвен, както и неговата „Агора“. Ако не броим трепкащата по прозорците лунна светлина, къщата беше напълно погълната от тъмнината. Слязох от колата, която паркирах пред вратата на градината. Натиснах няколко пъти звънеца. Вътре нито светна, нито нещо се раздвижи. Демир може и да спеше. Отново и отново натисках звънеца. Не и не, всичко наоколо беше притихнало, също като ранения Бахтияр, когато го доведох тук. За миг ми мина през ума да прескоча дувара и да се озова в градината, но се отказах. Върнах се при колата и подкарах към къщата на приятеля ми поет, една пресечка по-нагоре. Триетажната фамилна къща на Йекта беше в съседство с превърналото се в развалини жилище на заминалия преди много години за Израел чичо Марио. Слязох, без да затварям вратата на моята бракма. Приближих се до портата на градината от железни пръти. Първо огледах къщата, преди да позвъня. И тя като дома на Демир тънеше в мрак и тишина. „Може да са в градината“, рекох си аз и погледнах навътре. С изсъхналите си цветя и превърналите се в дървета храсталаци тя изглеждаше доста зловещо. В нея нямаше жива душа. Напук на стопилите се като ланшния сняг надежди натиснах звънеца, но пак не ми провървя – той не работеше! Не пробвах отново, защо да го правя, като не звънеше! Извадих мобилния си и потърсих Йекта. Но телефонът му пак беше изключен. Не знаех какво да правя и хвърлих безнадежден поглед към градината. Тогава я видях. Пред вратата на гаража. Беше сложена легнала на земята... За да се уверя, притиснах лице между пръчките на портата. Не се лъжех – това беше ръчна количка. Спомних си думите на бездомника Джелло, когато бяхме открили трупа на Мукаддер Кънаджъ при Константиновата колона: „Има хора, които претърсват боклука нощем, единият от тях беше такъв. Използваха ония ръчните колички с две колелета, нали ги знаете... Слагат чувал в нея и събират каквото намерят – хартии, шишета, тенекии... И мъжът буташе една от тия колички, а отгоре й имаше нещо като чувал. И ръката висеше от него...“.