Дали това беше ръчната количка, с която са пренасяли труповете? И този ми въпрос остана без отговор, както и предишните. Може да беше очевиден, но аз да не исках да повярвам? Бледите лъчи на отразената в стъклата на прозорците луна сякаш повториха последната ми мисъл: „Ти не искаш да повярваш!“. Не можех да издържам повече! Започнах да се катеря по железните пръчки на портата. Когато кракът ми най-после стъпи на земята, доста се бях запъхтял. Веднага се приближих до ръчната количка. Изглеждаше съвсем невинно. Беше невъзможно само под лунната светлина да разбера дали има кървави следи по нея. Оставих я на мястото й и заобиколих къщата, която познавах като петте си пръста. Възнамерявах да вляза през вратата на кухнята от задната й страна. Но бяха сложили желязна решетка и пред нея, за да пази от крадци. Беше закачена с катинар за перваза и ми пречеше да вляза. Тръгнах към бараката за дърва зад черешата срещу кухнята. Дървената й врата се отвори със скърцане. Докоснах ключа на лампата, но тя пресветна веднъж-дваж и изгоря. Отдавна ръждясалата брадва, която чичо Рауф собственоръчно си беше направил, стоеше на долния рафт на долапа. Взех я и излязох. Пак отидох до решетката на кухнята и с цялата си сила стоварих брадвата върху веригата на катинара. На петия удар две от халките се отвориха. След още два веригата се скъса. Но и дървената врата отзад също се оказа заключена. Без да спирам, замахнах с дръжката на брадвата и строших прозореца. Промуших ръката си и завъртях ключа от вътрешната страна на бравата. Вратата съвсем леко се отвори. Натиснах копчето на лампата и когато кухнята се изпълни със светлина, изведнъж ме облада странно чувство. Последния път бях дошъл тук, за да изкажа съболезнованията си за Хандан и Умут... Вътре цареше тежка, печална атмосфера... също като потискащата безрадостна меланхолия у дома, след като бях загубил Гюзиде и Айсун... Сякаш не само живите, но и всички вещи и предмети в къщата бяха в траур. Дори и сега чувствах все същата скръб... Проникнала в кухненските шкафове, в дървената маса, в избелелия хладилник, в бог знае откога неизползваните чинии, в празната кана, в гравираните чаши... във всичко. Все същата тъга. Въздъхнах дълбоко и излязох от кухнята в широкия коридор.
Лявата врата водеше в хола. Светнах. Килимът в преобладаващ меден цвят, креслата в канелено, библиотеката върху цялата стена... В хола на Йекта, с който бях толкова свикнал, нямаше нищо необичайно. Започнах да преглеждам чекмеджетата под библиотеката. Фотоалбуми, снимки от сватбата им, снимки на Умут като бебе, като ученик, на колелото си... Не можех повече да ги гледам и затворих албума. Отворих друг шкаф – чинии, паници, недокоснати шишета с алкохол... Салфетки, купени от Хандан и така и останали неотворени. Не, нямаше нищо съмнително... затворих вратичките на шкафовете и се изправих.
Излязох от хола и влязох в спалнята. Етажерка, комод, гардероб... Нищо, което да говори и за най-малкото престъпление, камо ли за убийство. Излязох. Вратата на стаята на Умут беше заключена. Опитах дръжката, но не успях. Така и не можах да вляза вътре... Отдалечих се оттам. Слязох във вестибюла, в който се влизаше от главния вход, също като при мен. Исках да погледна и в малката стаичка, където Йекта пишеше стиховете си, но забелязах, че вратата към гаража, който беше точно отстрани, беше открехната. Дали Йекта си беше взел джипа? Влязох, за да разбера. Гаражът беше в края на къс коридор. Като се приближих до вратата – и ме лъхна гадна миризма.... Остра, кисела, чак да ти се повдигне. На развален живот, на умрели организми... До болка позната ми миризма. Застинах на мястото си. Не, повече не можех да се самозалъгвам. Това беше миризмата на кръв, на засъхнала кръв, с която се срещах при всеки случай, онази остра миризма, която блъскаше в лицето ми най-животинското у човека. Помислих си изобщо да не отварям вратата пред мен. Да оставя всичко, както си е, и да си тръгна. Но не можах. Макар да предположих какво ще видят очите ми в този гараж. Макар да знаех, че видяното ще ме повлече към още по-дълбока безизходица. Блъснах вратата и тя се отвори към тъмнината. Натиснах ключа и бяла, студена светлина, караща човек да потрепери, също като в морга, обля вътрешността на гаража. Не, джипа на Йекта го нямаше. Разбрах, когато видях огромната метална маса. Нямаше как Йекта да държи тук джипа си. От цяла седмица приятелите ми бяха превърнали гаража в стая на смъртта, в някаква зловеща кланица, където проливаха кръвта на ония, които щяха да принесат в жертва на града. В скотобойна, в която бяха прерязали гърлата на седем човешки същества. Как са го направили? Как са могли да го извършат? Как ли? Ами както аз им бях казал: „Трябва един по един да се избиват грабителите на този град!“. Но не, не ги беше грижа за мен или за казаното от мен. Ако бяха помислили за мен, никога нямаше да ми причинят това! Чувствах се предаден, излъган, онеправдан... Съвсем несправедливо и незаслужено! Хвана ме яд на тях! Бях бесен! Отново ме бяха изолирали! Чия ли беше идеята, интересно? Чия да е – разбира се, на Демир! Демир е извършил това. И без това се отвращаваше от хората... И е убедил и Йекта. Когато е научил, че стената на цистерната не е паднала случайно, че е било саботаж, а не злополука, е започнал да събира информация за Адем Йездан и като е разбрал, че се интересува от папагали, е стигнал до него и е можел спокойно да влиза и излиза от офиса му. Или пък Адем е намерил Демир, за да спаси папагала си от смърт. А на нашия умник Демир не му е трябвало много, за да разкрие връзката между смъртта на Хандан и Адем Йездан. А после е разказал всичко на Йекта и го е убедил да извършат това велико отмъщение! Знам ли, може събитията да са се развили по съвсем друг начин, но вече нямаше никакво значение... Само не можех да разбера защо Йекта ми беше казал на кое място щяха да оставят следващата си жертва, съвсем открито беше посочил Мимар Синан. Защо? Може би искаше да бъде хванат? Дали с това не ми отправяше някакво тайно послание: „Невзат, спри ни!“. Не, не мисля. Предизвикваше ме. Все едно ми казваше: „Виж, дори ти разкрихме къде ще оставим трупа на Хакан Ямалъ, и пак не можеш да ни хванеш!“. Всъщност подобно поведение би било по-присъщо за Демир, отколкото за Йекта. Защото не той, а Демир вечно се състезаваше с мен. Но тогава защо Йекта ми говореше така? Защо ми бе намекнал оная вечер? Не знам, но така или иначе, това бе голата истина – издирваните дни наред от нас убийци са моите приятели! Убиваха хора, въпреки че бях полицай, без да им пука, без да забележа, точно под носа ми!