Загледах дебелите найлони около металната маса. От изсъхналите петна кръв по тях бяха загубили прозрачността си. Кръвта от прерязаните гърла на жертвите беше нашарила с тъмни черти стените от двете страни.
До единия край на масата имаше малка масичка с наредени върху нея хирургически инструменти... Но по нито един от тях нямаше кръв. Долното рафтче на масичката беше пълно с всякакви стъклени шишета. Взех едното, огледах го, върху него пишеше „Диприван“, а с малки букви под надписа се четеше думичката „Пропофол“. Спомних си думите на Зейнеб: „Няма никакво доказателство, че са се държали зле със жертвите или че са ги измъчвали. Но все пак помолих съдебните лекари да проверят и за следи от пропофол“.
Значи, първо са упоявали жертвите, преди да ги утрепят. Хората дори не са осъзнавали какво им се случва, не са разбирали, че са ги убивали. Какво ли са използвали при отвличанията? Намерих отговора и на този въпрос, след като поразрових долното рафтче и открих тъмнокафяво шише с етер. До него два пакета памук, единият почти празен. Нашият едър ветеринар се е нахвърлял като тигър върху жертвите и ги е упоявал с етера. Детайлите на престъпленията изплуваха един по един в тази стая... А монетите? Огледах наоколо, но не се виждаха никакви монети, нито кутия, в която биха могли да се съхраняват. Обаче със сигурност трябваше да са някъде тук. Нали нашият поет беше започнал да пише вече стиховете си не с думи, а с трупове... може да държеше част от нужните му материали в работния си кабинет.
Ще свършат, откъдето са започнали!
Стаята, в която Йекта пишеше стиховете си, беше повече от скромна. Библиотеките заемаха и двете й стени. На масата пред прозореца имаше стара пишеща машина, стол, на пода – износен, поовехтял килим. На третата стена – голямо огледало в човешки ръст с безброй снимки на Хандан от моминските й години. Но като светнах, първото, което привлече вниманието ми, бе картата върху стената. Карта на Историческия полуостров. Същата, каквато и Зейнеб беше окачила в лабораторията. Някои места върху картата бяха очертани по същия начин, по който го беше направила и нашата криминоложка. Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“, „Сюлейманийе“... Седем исторически места. Да, имахме шест жертви, но тялото на Фазлъ Гюмюш беше оставено при джамията „Фатих“, а главата – изпратена в двореца „Топкапъ“. Значи, отбелязаните върху картата седем места бяха използвани за шест жертви. Добре, но къде щяха да оставят Адем Йездан? Пак погледнах картата – нямаше друго отбелязано място. Да не би пък да не са го отвлекли още? И в този миг забелязах полюшващия се на закачалката от задната част на вратата бастун с дръжка от слонова кост. Символът на могъществото на този богаташ. Неговият скиптър, който не изпускаше и за миг от ръката си. За него беше вече много късно, приятелите ми отдавна са му прерязали гърлото и сигурно сега вече поставяха трупа му някъде. Но къде? Застанал пред картата, се мъчех да се концентрирам. Трябва да е пред някой паметник, направен след времето на Сюлейман Великолепни. Дланите на шестата жертва Хакан Ямалъ сочеха към „Еминьоню“. Най-забележителният исторически обект там бе джамията на Валиде султан. Но тя не беше отбелязана върху картата. Трябваше да се успокоя и да разсъждавам трезво. Седнах на стола. Тогава забелязах листовете до пишещата машина. На най-горния имаше кратко заглавие: „Византион. Легендарният град на крал Визас“.