Зачетох долната страница:
Богът се взираше в краля. Беше по време на освещаването. Ден за благодарност, ден за отплата, ден за почит. Богът им беше дарил тази прекрасна земя, извила се навътре в морето като орлова глава.
Поетичният текст продължаваше и по-надолу... Какво беше това, по дяволите? Спрях да чета и минах нататък, към останалите страници. Намерих още една заглавна: „Константинопол – градът на Константин“. Зачетох текста под него:
Това беше пир за победата, прослава на храбростта, освещаване на успеха. Императорът беше стигнал дотук през мрачните северни гори. Беше преминал през мъгливите дни и дъждовните нощи, през битките и глада. Беше стигнал дотук с цената на кръвта и смъртта.
Зарязах страниците, посветени на Константин, потърсих следващото заглавие: „Теодосиевите стени – каменният щит на Константинопол“:
Бог гледаше императора. Бе миг на триумфа, ден на победата, времето на прославата. Императорът бе облечен великолепно, със златна корона на главата си, украсена с червени рубини. Бог бе гол, с венец от тръни на челото си.
Вече се досещах, че следващият текст ще е посветен на Юстиниан: „Градът, роден от пепелищата – Юстиниановият Константинопол“:
Императорът гледаше към „Света София“ – най-внушителният храм на света, подобен на свещен облак, надвиснал над Константинопол, пазител на града от всички злини. Гледаше към омагьосващия храм, дарен с божествената светлина.
Естествено, следваше султан Мехмед Фатих, Завоевателя: „Константинийе – розовата градина на султан Фатих“:
Султанът беше разтворил ръце в молитва към Бог. Отдясно до Бог бе архангел Гавриил, отляво – архангел Михаил, а помежду им – Светата майка с младенеца на ръце. Лъчите светлина от лазурния небосвод нашепваха най-старата история на света в ухото на младия султан, но той не я чуваше.
И разбира се – султан Сюлейман Великолепни: „Престолнината на Сюлейман Великолепни – градът на Мимар Синан“:
Синан гледаше Божия дом. Най-големият му купол, окачен сякаш на самия небосвод. Гледаше малките куполи около него, обкръжили го като златни звезди спътници. Плуващите в небесната синева четири минарета.
Какво беше направил този Йекта? От една страна, убиваше хора, а от друга – пишеше панегирици за Истанбул? С любопитство погледнах следващата страница, нетърпелив да узная кой е владетелят, избран за седмата жертва? Но в заглавието нямаше нищо за никакъв владетел... Само два реда: „Нашият Истанбул: Градът на откраднатите ни мечти“:
Гледахме към града откъм морето: Невзат, Демир и аз. Градът беше потънал в непрогледна мъгла. Морето беше в мъгла. Лодката ни беше в мъгла. Бреговете бяха в мъгла. Виждаха се само минаретата на „Султанахмед“, куполът на „Ая София“, кулите на „Топкапъ“... Сякаш градът не беше разграбен, разрушен, замърсен. Млечнобялата мъгла беше скрила от погледа всичко, което можеше да го загрози. Приличаше на видение, появило се за миг преди изгрева на слънцето. Като вълшебен облак, като някакъв приказен сън... като току-що основан град, като ново начало... Млад, красив, изпълнен с надежда...
Йекта пишеше за нас. Описваше нашия град през нашите очи, през нашите чувства... Щях да продължа да чета, но забелязах една кутия под купчината изписани страници. Дървена, с големината на обикновен лист хартия. Върху нея имаше надпис в червено „Хаджи Бекир“, а отдолу беше кръглото лого на прочутия майстор на сладки лакомства. Отворих кутията – вътре бяха монетите, взети от къщата на Недждет – римски, византийски, османски, от Републиката – златни, сребърни, медни, метални монети... Да, ето че и те бяха тук! Но все още не можех да разбера къде щяха да оставят трупа на Адем Йездан моите приятели?