205 Гарата Сиркеджи е в европейската част на Истанбул, строена е като последна спирка на „Ориент експрес“. Строителството започва през 1888 г. Първоначално се е наричала „Мюшир Ахмед паша“. Открита е през 1890 г. Авторът на проекта Август Яхмунд по онова време четял лекции в Истанбулската политехника, днес Истанбулски технически университет. – Б. пр.
– И тя е строена по османско време, от един пруски архитект, Яхмунд.
– Ами голямата поща?
– И тя е османска – мисля, че е от 1909 година. Архитект е Ведат Тек206. Същият има и друго творение в квартал „Сиркеджи“ – „Лиман хан“, „Ханът на пристанището“. Но и той е от дорепубликанския период. Лошото е, че не се сещам за нищо друго... Ако не е „Еминьоню“, а Сарайбурну – то бих споменала и за статуята на Ататюрк, както ви казах и по-рано – тя е първият му паметник. Направена е от австриеца Хайнрих Крипел. Мисля, че е поставена на това място през 1926 година.
206 Мехмед Ведат Тек (1873–1947) е забележителен турски архитект, една от водещите личности в Първото турско движение за национална архитектура. – Б. пр.
Докато тя говореше, паметникът на Ататюрк, пред който беше оставен трупът на бившия й съпруг Недждет Денизел, изплува пред погледа ми – Ататюрк, облечен в цивилни дрехи, с ръце на кръста, гледайки замислено сините морски води... И в същия този миг ми просветна – щяха да свършат там, откъдето бяха започнали! Точно така – щяха да сложат последната си жертва на мястото на първата.
– Много ви благодаря, Лейля ханъм – прекъснах я аз, – много ми помогнахте.
– Амиии? Че какво толкова ви казах?
– Думите ви породиха друга асоциация в мен и мисля, че трябва да разговарям с още един свидетел – малко по-твърдо й казах аз. – Лека нощ!
Затворих телефона и се запътих към вратата. Навън вече бе започнало да се развиделява. Беше ясно какво трябва да се направи от сега нататък. Час по-скоро да се съобщи на екипите, да се вземат мерки на Сарайбурну. Убийците вече ни бяха в кърпа вързани. Убийците ли? От огледалото ме гледаше Хандан. С някакво безкрайно учудване в омагьосващия си поглед.
„Убийците ли? Какво правиш, Невзат? Те са твои приятели...“
Не знаех какво да кажа. И затова откъснах поглед от прекрасните очи на Хандан. Бързо изгасих лампите и излязох от стаята. Но този път се сблъсках с погледа на Умут, чиято снимка изведнъж се изпречи пред мен.
„Какво правиш, чичо Невзат? Ще пратиш баща ми в затвора ли?“
Отбягнах погледа му и за да се спася от всичките тези снимки, изскочих направо в коридора към кухнята. Но не можех – сякаш бях попаднал в шумен водовъртеж. От всяко ъгълче на къщата започнаха да се извисяват гласове – все по-силни и по-силни.
„Какво правиш, Невзат? – питаше ме бащата на Йекта, чичо Рауф. – Ще пратиш приятеля си от детинство зад решетките, така ли?“
„Какво правиш, Невзат? – казваше с кадифения си, винаги изпълнен с обич глас леля Айнийе, майката на Йекта. – Ще изпратиш единственото ми чедо на сигурна смърт?“
„Какво правиш, Невзат? – обаждаха се всичките мигове, прекарани в къщата. – Искаш Йекта да изгние по затворите ли?“
„Какво мога да направя? – изкрещях аз. – Какво друго бих могъл да сторя? Та те са убили седем души! Безмилостно са ги заклали... Те нямат право да убиват никого... Дори убитите да са убийци – пак нямат право да ги убиват! Не дойдоха при мен, не поискаха помощта ми, дори не ме попитаха... Аз сега какво мога да направя? Какво да сторя аз сега?“
Гласът ми, отекнал в стените на коридора, ме върна към реалността. Нямаше ги нито Хандан, нито Умут, нито чичо Рауф, нито леля Айнийе. Бях само аз – Невзат, открил, че приятелите му са убийци, сякаш това бе достойно за похвала велико постижение... Опитният полицейски началник на отдел „Убийства“, приятелите на когото под носа му са убили седем души, докато той е тичал подир въображаемите убийци. Човекът, разпънат между служебния си дълг и приятелството.
Усетих как зачестиха ударите на сърцето ми. Не можех да си поема въздух, сякаш стените на коридора ме бяха притиснали от всички страни. Излязох тичешком от кухнята и се спрях чак в градината. Подпрях се на черешата, затворих очи и поех дълбоко дъх. Май започнах да идвам на себе си. Отворих очи. Отгоре пак ме гледаше пълната луна. Със същия печален блясък. Чувах все същия глас: „Какво ще направиш, Невзат?“.
Не, дори в градината не можех да се освободя от жестокия водовъртеж на съвестта ми. Спомените бяха проникнали не само в цялата къща, бяха изпълнили и градината. Вратата на бараката, малката чешмичка, увехналите хризантеми, мъртвите рози, лехите, в които преди растяха доматите и чушките, черешовото дърво... сякаш всички в един глас ми викаха: „Какво ще направиш, Невзат?“.