– Вие познавате ли го, господин главен инспектор?
– Как да не го познавам, Зейнеб! – нарочно повиших глас аз, за да ме чуе и Демир. – Той ми е приятел от детинство. Какво се е случило тук? – попитах аз, преструвайки се, че нищо не знам.
Приятелят ми чу всяка моя дума.
– Аз да ти кажа какво се е случило. Дойдохме тук да оставим тоя негодник. Както беше предложил Йекта. Нали в Древен Рим колесниците, след като обиколели седем пъти хиподрума, се връщали пак там, откъдето са тръгнали. И той предложи да оставим последния труп на същото място, на което бяхме положили първия. Да затворим кръга, така да се каже. Това и направихме, както виждаш. Но нали го знаеш Йекта, той не е много по тия работи, забравил монетата в джипа. – На лицето му се появи някакво дяволско изражение. – Знаеш, че при труповете оставяме и монети, нали? – каза той и направи малка пауза, преди да продължи: – Но не за да ти подскажем на теб... а за вестниците, които щяха да пишат за тези убийства, и така да припомним за великата история на този град! По този начин сума ти невежи тълпи, живеещи в него, щяха да научат историята му – поне от вестникарските статии... Както и да е. Та Йекта влезе в джипа да търси монетата и изведнъж тоя младеж се появи отнякъде – разтърси яко той Али. – И като се развика: „Стой!“. А до него – това момиче, което ме гледа с такова отвращение... Мен не ме видяха, понеже бях зад паметника. Йекта обаче не спря, а тръгна да вади пистолета, за който чичо Рауф имаше разрешително. Горкичкият, той и без това, обвит в черния чаршаф, не можеше да се движи спокойно и май се омота в него. Това беше сгоден случай за твоя човек и той моментално натисна спусъка и стреля три пъти. Още с първия куршум рани Йекта. Ако не се бях нахвърлил отгоре му, последните два куршума щяха да се забият в тялото на приятеля ми от детинство. Като скочих отгоре му – и не можа да мръдне!
– Както ви казах, господин главен инспектор – отново се размърда Али в железните ръце на Демир, – аз реагирах бързо и ако беше някой друг, веднага да съм го свалил на земята, но като видях приятеля ви – и се поколебах за миг.
– Истината казва – уважително погледна Демир към заложника си. – Като ме видя, и се поколеба. – Наведе се към ухото му и прошепна: – Де да не ме бяхте видели миналата сутрин! Всичко щеше да е много по-лесно!
Не, не играеше някаква садистична игра – искрен беше!
– Станалото – станало – казах аз, сваляйки дулото на пистолета си към земята. – Няма нужда да се пролива още кръв. Още повече че и Йекта е ранен. Хвърли оръжието си и час по-скоро да го намерим и да го закараме в болницата...
Изсмя се, сякаш е чул нещо много смешно. Някаква фалшива усмивка се изписа на устните му. Махна фалшивата брада от лицето си и я захвърли. Тънкият морски ветрец я подхвана и понесе към вълните.
– Недей, Невзат, не го прави! – каза развеселено той. – Говориш като скапаните полицаи от още по-скапаните холивудски филми. Не разбра ли, че всичко е дотук?
Наистина не бях разбрал какво означаваше това негово „всичко е дотук“. Да не би да си мислеше да ни убие наведнъж и тримата и да избяга? Или ми казваше нещо друго – че за него изход няма? Реших да действам, сякаш точно това беше вярното.
– Защо да няма? Имали сте истински причини. Те са довели до смъртта на любимите ви хора. Това се смята за сериозен довод. Ще намерите добър адвокат, който да пледира, че в разстроено душевно състояние сте извършили престъпленията...
– Изобщо не се мори – прекъсна ме Демир. – В най-добрия случай ще ни дадат двайсет и пет години. Не мога да лежа толкова време в затвора. Всъщност не двайсет и пет години, един ден не бих могъл да излежа в пандиза... – Престорената му веселост се беше изпарила напълно. Продължи с отчаяние в гласа: – Разбери, Невзат! Тази работа свърши!
Щях да го попитам какво е свършило, но не ми даде възможност. Трябва да се бе уплашил, че поговорим ли си още малко – и цялата му решимост ще се изпари, затова грубо блъсна Али. Докато помощникът ми се клатеше във въздуха, бързо насочи пистолета към лицето му. Може би нямаше да стреля, но не можех да поема този риск. Защото Али беше ранил Йекта, защото този Демир срещу мен сега не беше онова момче, което познавах от „Балат“, а убиец, отнел живота на седем души, без да му мигне окото. Вдигнах оръжието си. За миг очите ни се срещнаха.
– Демир, моля те, не го прави! – Молех го съвсем искрено. – Моля те, Демир, можем да оправим нещата...
Горчива усмивка се разля по широката му брадичка.
– Да ги оправим? – Не, не ми вярваше. – Не можем да ги оправим, Невзат! – прошепна той.
Лицето му се промени, все едно ми казваше: „Моята свърши!“. С рязко движение се обърна към Али и се прицели, без съмнение, щеше да натисне спусъка. Реагирах по-бързо от него. Стрелях два пъти един след друг. Едрото тяло на Демир се разтърси два пъти под лунната светлина, обляла малкия площад. Първо падна на колене, после по гръб – до тялото на Адем Йездан. Хукнах към него.