– Ако действате, спазвайки законите, никой няма да застава насреща ви – назидателно говореше Али, като че ли произнасяше присъда от последна инстанция. – Тръгнете ли да нарушавате закона – разбира се, че ще сте изправени срещу полицията. Я да видим каква е и тази ваша акция на Златния рог?
– Голямо престъпление е – подигравателно каза Намък. – Протестирахме срещу моста за метрото, който ще се строи над Златния рог. Защото ще загрози силуета на града. Ще наруши прекрасната гледка към джамията „Сюлейманийе“.
Прав беше – мостът за метрото щеше да стои като пранга върху Златния рог. Цялата тази хубост щеше да се засенчи от онова ми ти железобетонно чудовище. На Али, който нищо не знаеше за това, не му дремеше за красотата на Златния рог. За всичко говореше с характерния за професията тон, който не прилягаше нито на младостта му, нито на смелостта му, на нищо от това, което го правеше да бъде, какъвто е.
– Не може! За всичко си има правила! Правили сте незаконна демонстрация!
Както гледах – този безсмислен спор щеше да се проточи и работата да се оплеска.
– Както и да е, Али! – поозаптих малко помощника си. – Да се върнем на въпроса, за който сме дошли тук. Вие познавахте ли го този Недждет Денизел, Намък бей?
– Познавах го... Ако трябва да съм искрен, не го обичах.
– Защо?
– Защото беше един негодник... затова!
– Срамота е! Как говорите за един мъртвец? – обади се Али.
Този път Али беше прав – малко грубо беше от страна на Намък да говори така за умрелия.
– Това, че някой е умрял, не го прави по-малко мръсник! – отвърна Намък, сякаш прочел мислите ми. – Не се отбраняваше, напротив, говореше съвършено спокойно, дори назидателно. – Всички ще умрем! Но дали смъртта, склопила очите ни, ще измие всички грехове, които сме извършили приживе? Ще изтрие ли извършените престъпления? Убийствата? Извършените жестокости? Ще престанат ли да съществуват, все едно никога не са се случвали? Ако смъртта на злодеите ще ни спаси от злините им, какво ще направи смъртта с добрините, извършени от другите? Ще смятаме ли за несъществуващи всички прекрасни неща, които добрите са създали в живота си? – Наведе се към помощника ми. Гледаше го право в очите, сякаш го поучаваше. – Смъртта не може да оневини злото, инспекторе! Единственото, което може да изчисти злото, е доброто. Можеш да оправдаеш греховете си само ако извършиш много повече добрини! Приживе Недждет не беше добър човек, и като мъртвец – няма как да се превърне в добряк!
Пак трябваше да се намеся, за да предотвратя прерастването на спора между двамата в по-лошо – в кавга.
– Нали не казвате това само защото Недждет Денизел е бившият съпруг на Лейля? – казах аз, вдигайки вежди. – Не е от някаква ваша ревност?
– Не, нищо подобно няма! Връзката им с Лейля е приключила преди много години. Недждет ме отвращава като човек. Единствената причина да не го харесвам, е, че той е един от онези, които разграбват и унищожават града. Нищо не може да го извини, още повече че е археолог, историк.
– Значи, смятате, че си е заслужил смъртта...
Чудна работа! Али беше смирил гнева си и сега дори започна да се заиграва с човека, с когото само преди минута се караше.
– Никой не заслужава да умре, инспекторе... – Как не! Намък не беше толкова лесен улов, че да се хване на въдицата! – Недждет си е заслужил наказанието, но не и смъртта. Освен това ние не сме онези, които трябва да раздават правосъдие, а хората на закона...
– Ако законите не са достатъчни? – вметнах и аз, гледайки го въпросително. – Нали казахте, че всички пречат на правосъдието. Какво ще направите тогава?
– Ще ви кажа какво ще направим – никого няма да убиваме, към никого няма да прилагаме насилие. Защото колкото и да е великолепен и величествен този град, колкото и богата история да има, той ще е само купчина камъни, дървета, желязо – нищо повече! – ако не са хората. Хората правят градовете, творят историята... Ако ги нямаше хората, нямаше да има нито Византион, нито Константинопол, нито Истанбул! Когато защитаваме града, ние всъщност защитаваме човека, хората. Най-прекрасните творения на човека. Респективно, постигането на нито една цел не може да оправдае убийството дори само на един човек...
Същото бяхме чули и от Лейля. Много красиви думи, но по-важното беше дали са истина.
– Срещали ли сте се някога с Недждет? – отново върнах въпроса на жертвата. – Лично, очи в очи?
– Срещал съм го, много пъти...
– Какви бяха отношенията ви? В личен план?
– Той знаеше, че не ми е приятен. Но и той не ме обичаше!