Явно темата му беше неприятна.
– А той вас наричал ли ви е „негодник“? – подхвана го пак нашият Али. – Понеже вие най-спокойно го наричате така...
Намък се изсмя гръмогласно.
– Сигурно ме е наричал! Но си мисля, че по-скоро би ме нарекъл „балама“. В неговите очи всички ние, които не се грижим единствено за собствения си интерес, изглеждаме като стадо ахмаци. – Замисли се за миг. – Да, много го беше яд на мен. Заради Лейля. Изглежда, още е влюбен в нея. Тя не е много съгласна с мен за това, но според мен си е точно така...
– А самата Лейля? Може би и тя все още да е влюбена в Недждет?
Хирургът сви вежди. Може би хвърленият от Али зар за пръв път щеше да свърши работа.
– Да вземем дори само това, че даже е приела поканата му за вечеря!
– Първо ме попита дали да отиде.
Май в края на краищата нашият умник беше докарал нещата дотам, докъдето искаше, и се готвеше да вкуси победата! Само чакаше най-благоприятния момент! И той, изглежда, беше настъпил.
– Сигурно сте прав – рече Намък. – Човекът е такова създание, че иди го разбери!
Задържа дъха си, сякаш го присви под лъжичката.
– Така си е – отвърнах му с дълбока въздишка, все едно че съм преживял и аз същото. – А жените са още по-сложни създания. Не можеш ги разбра нито какво мислят, нито какво ще направят.
– В тези неща няма жени, няма мъже, Невзат бей! Всички сме хора! Но все пак не мисля, че Лейля е запазила подобни чувства. Ако беше така, щеше да ми каже.
Подръпваше мустаците си с дясната ръка. Макар да се мъчеше да изглежда спокоен, в главата му всичко се беше объркало.
– Както и да е – рекох аз, оставяйки го насаме с подозренията му. – Да се върнем на темата. Какво правихте вчера вечерта? Лейля ханъм каза, че сте били заедно?
Моментално се посъвзе.
– Бяхме в сдружението. Имахме събрание, то свърши към десет часа. И Лейля беше там.
– За какво беше събранието ви?
– За превръщането на района около „Султанахмед“ в музеен остров. Най-сетне им дойде умът в Министерството на културата! Най-сетне поставиха на дневен ред проекта, който от години им предлагаме. За това си говорихме онази вечер.
– А вечеря? До десет вечерта нищо ли не хапнахте?
С престорено учудване изгледа помощника ми.
– Не пропускате нито една подробност, господин инспектор! Разбира се, че вечеряхме. Поръчахме си пица. На Лейля – вегетарианска, на мен – смесена. Ако искате, мога да ви покажа бележките....
– Ако ни потрябват, ще ви ги поискаме. По-късно.
– Преди вечеря ли, или преди събранието?
Отново беше влязъл във форма и фино ни иронизираше.
– След събранието – подметна Али, който едва сдържаше яда си отново. – Като си тръгнат приятелите ви и останете сам.
– Та излязохме от сдружението. Стигнахме до квартала, но вечерта беше много хубава и не се прибрахме веднага у дома, а слязохме към брега и се поразходихме малко. Знаете колко е приятно през май! Хората се бяха изсипали по улиците! Прибрахме се чак към единайсет. Лейля писа някакво писмо до шведското Министерство на културата, а аз почетох. Полицейски роман! – развесели се той. – „Ориент експрес“ на Агата Кристи. Разказва се за разследването на тайнствената смърт на един нещастник във влака.
И сега ни поучаваше!
– Знам го – отвърнах, включвайки се в играта му. – Много хубава книга! Освен това започва в единия край на историческия полуостров – на гарата Сиркеджи.
– Там, където намерихме трупа на Недждет! – продължих аз, взирайки се в очите му, за да видя отблизо неговата реакция на думите ми. – Само на няколко стотин метра от мястото, където го открихме.
Нищо не трепна по лицето му – нито сянка от безпокойство или подозрителност.
– На Сиркеджи ли го намерихте?
– Не чухте ли? – сякаш му се скара Али. – На няколко стотин метра от Сиркеджи. Не точно там, значи, а в Сарайбурну, тоест във Византион. Или – на мястото, където е основан градът, който вие защитавате.
Не мога да причиня това на Евгения
Стигнах в „Балат“ на залез-слънце. Огнените му пламъци изгаряха безмилостно коя от коя по-грозните къщи, превзели отсрещните хълмове. Преди старичкото ми рено да завие към нашия квартал, хвърлих поглед към бавните води на Златния рог. Докато наблюдавах извивките на спокойните му мастиленосини води, разлели се чак до „Сютлюдже“34, не можех да не си мисля за легендарната Йо, за родената от нея Кероеса, за сина й Визас, първият владетел на града. Заедно с чезнещите слънчеви лъчи, проточилите се сенки на сградите скриваха неприятните гледки. В тази малко нереална атмосфера сякаш все повече започвах да вярвам в най-древните митове за Истанбул. Странно, не само Визас, но и неговата майка Кероеса ми се струваха толкова близки – също като съседката ми Надиде и сина й Тунч. Сега по-добре разбирах и стиха на Яхия Кемал: „Струва си цял един живот да обичаш дори само едно кътче от него“. И въпреки грозотата, пренаселеността, мръсотията му, усетих как сърцето ми се изпълваше с гордост, че и аз като певеца на Истанбул, Яхия Кемал, имах шанса да се родя и да живея в този град!