34 „Сютлюдже“ е квартал на Истанбул, на север и запад достигащ до Златния рог. – Б. пр.
Преди да се впусна по тесните балатски улички, влязох в ресторанта на майстор Ариф, преселил се тук от Текирдаг. По-рано му бях оставил ключовете си. Всъщност той щеше да е героят в сянка на угощението, което щях да поднеса на Евгения тази вечер. Макар да й разправях как ще приготвям разните му мезета, ястия и прочее, голата истина беше, че изобщо не ме биваше в това. Затова и Ариф ефенди ми помагаше в приготовленията. Както винаги, пресрещна ме още на прага на ресторанта със сериозно изражение на лицето.
– Добър вечер! Заповядайте, господин инспектор!
Въпреки намусения си вид и свитите вежди, той беше приветлив и мил. Но кой знае защо, трябваше да обърне едно-две, за да му просветне лицето и да му се развърже езикът. Само тогава се превръщаше в най-дружелюбния, приятен и приказлив човек на света.
– Добър вечер, Ариф уста! – усмихнах му се аз. – Как е, всичко готово ли е вече?
Чудна работа, макар все още да не беше близвал ракия – никога не пиеше в работно време, и той ми се усмихна този път.
– Готово е, господин инспектор! Няма да ви посрамя! Не знам кой е гостът ви, но тази вечер ще се наслади на такава вечеря, каквато никога не е виждал в живота си!
– Сигурен съм, Ариф уста, да си жив и здрав!
– За мен е удоволствие! Толкова добрини сте ми правили през всичките тези години, господин инспектор, има си хас сега да се изложа! И масата съм наредил – мезетата, салатите по чиниите, гарафата е пълна догоре с ракия. Само рибата трябва да се метне във фурната, ще я хапнете задушена, да се пече на тих огън в собствения си сос, но не повече от половин час, че ще загуби вкуса си...
– Колко ти дължа? – попитах го аз, бъркайки в джоба си. – Колко ми е сметката, Ариф уста?
– Това е от мен...
– Не може. И преди това сме си говорили за това! – Приятелски го прегърнах през раменете. – И без това ми правиш голяма услуга! Няма да се чувствам добре, ако не ти заплатя!
Познаваше ме добре и реши повече да не се противи.
– Както обичате, господин инспектор! Ще ви взема парите, но сега не знам колко съм похарчил, утре ще го сметна и ще се разплатим.
– Виж, ако се опитваш да го отложиш, докато се забрави...
– Не, не – възрази ми той, вадейки от чекмеджето на касата ключовете ми от дома. – Да не съм си загубил ума! Че да се опитвам да правя такива работи... – Глътна една ракийка и лицето му смекчи чертите си. – Утре ще ви взема парите, честна дума!
Преди да отвори този ресторант за дребните търговци и занаятчии в „Балат“, Ариф уста въртеше една механа във временна постройка в „Кумкапъ“35 – малка, почти паянтова, но ястията, които спретваше Ариф уста, бяха превъзходни! Беше усвоил тънкостите на занаята първо в „Кочо“36, сетне – тайните на кулинарията в кухнята на „Имроз“37 в „Бейоглу“, за да се усъвършенства най-накрая в „При Кьор Агоп“38. Сега вече си беше истински майстор! И нямаше желание повече да работи за другите, а да отвори собствен ресторант. Разправяше се, че бил наел малък дюкян на изхода от железопътната гара в „Кумкапъ“, който превърнал в механа. Разработвал я цели три години. Всичко вършел със собствените си ръце и с огромно старание. И резултатът не закъснял – кръчмата му се пълнела даже и в делничните дни. Но един ден се появили трима келеши, които пиели ракията не с устата си, а със з... си, започнали да вдигат патърдии и да тровят атмосферата в механата. Келнерите ги обслужвали, както им бил заръчал Ариф уста, без да се разправят с тях, и си мълчали заради златното правило, че клиентът винаги е прав. Но като видели, че никой не им се опъва, тримата нехранимайковци съвсем се разпуснали. Като видял какво става, Ариф уста лично отишъл на тяхната маса, помолил ги да не буйстват и дори им поръчал ракия, само и само да се укротят. Но кой да го слуша? Когато единият от младежите започнал да притеснява една германка на съседната маса и да й посяга с ръка пред очите на всички, Ариф не издържал и му извъртял една яка османска плесница, та чак го повалил по средата на кръчмата. Но останалите двама му се нахвърлили! В някакъв миг обаче той успял да им се измъкне, хванал ножа от масата и така ги наредил и тримата негодници, че ако не се били притекли келнерите да ги разтърват – направо е щял да ги убие! В крайна сметка наръгал и ранил двама в краката, третия – в ръката, та ония тръгнали да го съдят. Добре, че съдията бил разбран човек, и като изслушал какво се е случило, му дал само два месеца. Не било много, но в затвора Ариф уста се размислил и решил да се откаже от кръчмарството. Всичко това ни го разказа една вечер, като се бяхме събрали Ариф, бръснарят Айхан, кметът Мухсин и аз в механата „Агора“, преди още да я затворят.