35 „Кумкапъ“ е част от квартал „Фатих“, разположен на север от Мраморно море. Доскоро е населяван предимно от арменци. Там са и арменското училище, и седалището на Арменската патриаршия. – Б. пр.
36 Ресторант „Кочо“ е един от най-известните рибни ресторанти в Истанбул, който с годините е запазил качеството на кухнята си. Намира се на бул. „Мода“, с прекрасен изглед. – Б. пр.
37 Ресторант „Имроз“ на прочутия Рибен пазар, известен със своите отбрани ястия. – Б. пр.
38 Прочута традиционна механа в „Кумкапъ“, открита през 1938 г. от Кьор Агоп. Предлага най-доброто от арменската и турската кухня. – Б. пр.
– Ами ако бях убил някой от тях? – угрижено, сякаш наистина е отнел нечий живот, се тюхкаше Ариф уста. – Щеше да е жалко за тях, за майките им и бащите им. Ами ако те ме бяха убили мен? Щеше да е жалко и за мен – две деца имам, едното още е в началното училище. Не, рекох си, Господ да ги накаже, а аз повече няма да се захвана с тая работа. И както виждате, зарязах я, инспекторе! – беше започнал да ни обяснява как и защо се беше отказал от занаята си.
Сега обаче въртеше този малък ресторант на еснафа в „Балат“. Не печелеше бог знае колко, но както обичаше да казва, стигаше „колкото да не умрем от глад“39. Беше ли щастлив? Не знам, но поне имаше спокойствието си.
39 В оригинала изразът е „колкото да се препитаваме“ и е препратка към книгата на известния турски майстор на късия разказ Саит Фаик „Мотор за прехрана“ (Medarı Maişet Motoru ), смятана за негов пръв опит да напише роман. Започва да излиза в литературното „Ново списание“ („Йени меджмуа“) от 1940 до 1941 г. По-късно е публикувана в тираж от 2000 бройки. Преиздадена е през 1952 г. от известното турско издателство „Варлък“. В книгата се разказва за съдбата и живота на бедните хора, които едва смогват да си осигурят прехраната. – Б. пр.
Оставих и Ариф уста, и спокойствието му и излязох от ресторанта. Тъкмо влизах в колата, и той ме настигна, протягайки една франзела:
– Момент, господин инспектор, в бързината забравих хляба... Извинете ме!
Взех хляба, запалих колата и само след няколко минути бях пред бедната ми къщурка с еркера, която се съпротивляваше с все сила на времето. Бахтияр пак си беше избрал моята врата за колиба. Беше се проснал отпред с едрото си космато тяло и сладко си подремваше върху изтривалката, нещо, което впрочем правеше през целия ден. Като ме видя, стана от мястото си с мързелива прозявка, сякаш искаше да ми каже: „Ти пък откъде се взе сега?“. Докато затварях вратата на колата, се приближи до мен и с огромния си нос подуши хляба, който държах в ръка. Трябва да беше гладно, горкото. Да бях взел от Ариф уста няколко кокала и за него! Надявах се да хапне и хляб, затова откъснах голямо парче и му го протегнах. За мое учудване, той го хвана още във въздуха. Макар да бе улично куче, беше разглезен от вниманието на всички в махалата и като изисканите си събратя не ядеше каквото и да е. Сега обаче Бахтияр го излапа наведнъж! Добре, че ние и двамата с Евгения не ядяхме много хляб и не беше никакъв проблем да си поделим франзелата на Ариф уста с тоя прочут приятел на квартала. Беше се отдръпнал настрана и си похапваше хлебеца, а аз в това време успях да си отключа и да вляза вътре.
Моментално усетих отдавна забравената, но позната миризма на готвено. Затворих вратата и не можах да пристъпя по-натам. Докато стоях така и вдъхвах аромата на яденето, до мен долетя познатият ми глас:
– Невзат, ти ли си?
Глас, изпълнен с нежност, като на любяща жена, която с нетърпение очаква стълба на семейството – своя съпруг. Гласът на моята съпруга, който никога нямаше да забравя. Гласът, който никога вече нямаше да чуя. А след това и на малкото създание, което обикновено изскачаше от ъгловата стая да ме посрещне с радостна прегръдка... Дъщеря ми Айсун – слабичкото ми момиченце с грамадните очи...
Някаква буца заседна в гърлото ми. Тежката мъка, която не ме оставяше вече толкова години, отново се размърда вътре в мен. Усетих остра болка от лявата си страна, точно там, където беше сърцето ми. Зави ми се свят и щях да се срутя на пода. Облегнах гръб върху затворената врата, през която току-що бях влязъл. Всичко се завъртя пред очите ми – креслата с цвят на зелен мъх в хола, картините по стените, дървената маса, която баща ми сам бе направил, цветните петна на килима се смесиха пред погледа ми. Какво ми ставаше? Плачех, без дори да се усетя, а сълзите мълчаливо се стичаха по страните ми. Раната, която смятах за зараснала, сякаш пак изведнъж прокърви. Не бях ги забравил, никога нямаше да ги забравя. Те не бяха само моята жена и моята дъщеря. Бяха две невинни жертви на бомбата, която беше сложена за мен. Ако някой трябваше да умре – то това бях аз. Но това е съдбата, случайността или както и да го наречем, онази непреодолима връзка между събитията, водеща до непредвидими събития, които не бихме искали да се случат... Не биваше така лесно да се предавам... Не можех да причиня това на Евгения. Не, и на себе си не биваше да го причинявам. И Гюзиде, и Айсун не биха желали това. Наистина ли не биха искали? Не знам... Нямаше смисъл сам да си причинявам толкова много страдание... не биваше сам да се изтезавам по този начин. Но не успявах да спра безмилостното наказание от измъчващата ме съвест, която не ми даваше покой, не можех да се измъкна от заливащото ме блато на отчаянието. Значи, Евгения ме познаваше по-добре от мен самия. Затова не беше сигурна трябва ли да дойде у нас, затова ме питаше за това – отново и отново...