Трябваше да се съвзема. След час Евгения щеше да е на вратата ми. Оставих пистолета си и хляба на малката масичка в антрето и бързо влязох в банята на долния етаж. Уж, за да се поосвежа, да поизмия лицето и ръцете си. Уж бях твърдо решен да се освободя от тази болка, неутихваща с годините, уж щях да се отърва от това загнездило се в душата ми страдание. Но щом влязох в банята и видях лицето си в почналото да се лющи огледало, цялата ми решителност се изпари. От огледалото ме гледаше един човек с хлътнали в орбитите си очи, с провиснали надолу рамене. Не беше останала и следа от премерения и винаги уверен в себе си полицай, който само допреди няколко часа задаваше въпроси на Лейля, притискаше хирурга Намък, раздаваше команди на подчинените си в управлението. Беше го сменил този човек, така и не успял да забрави миналото, носещ в сърцето си веригите на злочестата съдба, разбила щастието му. Онзи в огледалото изглеждаше толкова клет и нещастен, толкова печален, че очите му отново се напълниха със сълзи. От години вкоренилата се в мен скръб сякаш съвсем се беше разюздила, и сега се опитваше да превземе не само сърцето ми, но и ума, и цялото ми тяло. Ако се оставех да ме покори, щях да се разпилея. Ако се оставех да ме победи – щях да причиня най-голямата злина и на Евгения, и на себе си. Пуснах крана и сложих ръцете си под течащата вода. Беше студена. Напълних шепи и си наплисках лицето. Не беше достатъчно и мушнах глава под крана. Стоях така, без да мръдна, под струята вода – да отнесе скрилата се във всяка моя клетка, в кожата ми, в цялото ми тяло нескончаема болка и да отмие скръбта от загубата, разкъсала сърцето ми.
Огън съм, горя без пепел и без дим
Водата нищо не можа да отмие обаче – все още се чувствах разбит. Ако в този миг Евгения можеше да ме види, веднага щеше да разбере какво се случва. Качих се горе, избърсах лицето си, преоблякох се. Извадих от хладилника резервната ракия, налях си една чашка и я изгълтах на екс, както бях прав. По вените ми започна да се разлива приятна топлина. Пооправих се. Сипах си още малко. Повлякох се към хола, тътрузейки крака. Навън се беше стъмнило. Светлината на уличната лампа хвърляше пъстра светлина върху вехтия килим, затова не светнах. Срутих се направо в креслото до прозореца, без дори да погледна към отрупаната с храна и подредена с вкус от Ариф уста маса чак в другия край на огромния хол. Бавно отпивах от ракията си, сгушил се в полумрака на стаята.
Да, ракията ми идваше добре. С всяка следваща глътка се чувствах все по-спокоен, все пò във форма. През дръпнатите пердета се виждаха изронените стени, червените керемидени покриви, изгубилите цвета си комини на съседите ми. Обикновено не исках да гледам тази грозна картина. Странно, но сега ми действаше успокоително да наблюдавам тези невзрачни постройки под мастиленосиньото небе, което все повече чернееше, и да си размишлявам за хората, които живееха в тях, за всичките техни беди и нещастия и за скромното смирение, с което ги посрещаха. И това ме караше да си мисля, че животът не трябва да се взема толкова на сериозно.
Не станах от креслото си, докато не си допих ракията, наблюдавайки стелещия се вечерен мрак, опитващ се сякаш да завладее целия небосвод. Чак докато старинният стенен часовник, останал от баща ми, не оповести тържествено, че е дошъл часът, в който Евгения щеше да дойде. Нямаше как – вече трябваше да се овладея. Дори да не успеех, трябваше да изглеждам така, сякаш съм се справил с това. Най-напред дръпнах пердетата. Не исках Евгения да вижда гледката зад прозореца, макар в момента дори да й се наслаждавах. Светнах лампите и тръгнах към масата. И чак сега видях с какво умение я беше подредил Ариф уста! Както се казва – нямаше само от пиле мляко върху нея! Няма да си кривя душата – когато, преди да се разделим в ресторанта, ми казваше, че не знае кой е гостът ми, но е сигурен, че който и да е, никога не ще е виждал в живота си подобна софра, смятах, че попреувеличава малко, но сега при вида на тази съвършено подредена трапеза нямаше как да не му го призная! Беше премислил и изпипал всяка, дори най-малката подробност – от чиниите до вилиците, от гарафата с ракията до чашите и салфетките под тях. Аз трябваше само да сложа тавата с приготвената от него риба във фурната и да внимавам да не я пека повече от половин час. Докато си мислех, че трябва да му направя някакъв много хубав подарък, на вратата се позвъни. Обхвана ме странно чувство, нещо средно между паниката и вълнението. Край! Вече нямаше връщане назад! Дълбоко поех въздух и извиках: