За пръв път на тях излях мъката си след смъртта на съпругата и дъщеря ми. С тях за пръв път споделих болката си, гнева си. Само те ме изслушваха мълчаливо, само те разбираха отчаянието ми. През онези тежки и мрачни дни усещах как заедно с мен плачеха и те – тези скърцащи стъпала, дървените прозорци, везаните пердета, резбованите огледала, старинният стенен часовник, креслата, килимите по земята, малката библиотечка, цветята в саксиите, всяко едно нещо, което правеше къщата ни дом, изживяваше моя гняв и проклинаше съдбата. И ако бях успял да издържа на тази непоносима болка, на нетърпимото чувство за вина, беше само благодарение на тях, на тази къща и на вещите в нея. Но естествено, не можех да кажа това на Евгения.
– Да – опитах се да сменя темата аз, – тази стълба, нищо че ти е казала „добре дошла“, си е малко придирчива. Стъпил не стъпил – и все от нещо започва да ти се оплаква! Тази госпожа в зелената дреха обаче – посочих аз към полилея, изобщо не се глези. Натиснеш ли копчето – и лицето й грейва!
– А тази рисунка?
Сочеше към картинката на отсрещната стена. Това беше акварелът, с който дъщеря ми беше спечелила втора награда на конкурса между средните училища. Казваше се „Лодки на Златния рог“. Затова не можах да й отговоря веднага.
– Тази картинка – помъчих се да се овладея – ни казва, че светът не се състои само от тази къща. Но в същото време ни напомня да не забравяме, че и тя е частица от този голям свят.
Докато от устата ми се изливаше потокът на думите, отвътре започна да ме човърка чувството за вина.
По треперещите нотки в гласа ми Евгения усети, че нещо не е наред, и се взря в мен. Усмивката й бавно угасна. Но все още ме гледаше. Мислех си, че ей сега ще ме попита чия е рисунката, но тя също като мен предпочете да скрие чувствата си.
– Явно рисунката обича философията – отмести поглед тя. – Все с такива мъдрости ли говори?
И нейният глас се беше разтреперил, също като моя. Направих се, че не забелязвам това.
– Да, тази рисунка е философът на къщата. И другите вещи се опитват да философстват от време на време, но никоя не може да й стъпи на малкия пръст!
Разговорът ни замръзна. Колкото и да се насилвах, не успявах да намеря нужните думи, за да го продължа. Евгения беше в същото положение като мен. Уж се оглеждаше с усмивка наоколо, но знаех, че вътре в нея бушуват бури. Това продължи, докато се изкачвахме по стълбата.
– Странно! – каза тя, нарушавайки напрегнатото мълчание помежду ни, след като влезе в просторната стая на горния етаж, която ми служеше и за хол. – И тук е същото както в дядовата ми къща! Сякаш и двете ги е правил един и същи човек! – с престорено вълнение се обърна към мен.
– Възможно е – отговорих, оглеждайки се глупаво наоколо, сякаш за пръв път виждах дома си. – Защо да не е било така? Напълно възможно е!
Спрях за миг на последното стъпало, сякаш се мъчех да си припомня нещо.
– Тази къща трябва да е правена преди седемдесет години.
– И къщата на Хейбелиада също е от това време! – отвърна Евгения. – Може би просто си измисляше, но думите й бяха като спасителен пояс за нашия разговор. – Строена е преди шейсет или седемдесет години. Знаеш ли кой е правил вашата?
– Съжалявам, но не знам – отговорих озадачено, сякаш наистина този въпрос беше по някакъв начин важен за мен. – Покойният ми баща знаеше, да го бях питал, ама нà... А ти знаеш ли кой е проектирал къщата ви на острова?
– Не му знам името – отвърна с цялата си сериозност Евгения, сякаш това беше най-важният въпрос на света, на който беше длъжна да даде отговор. – Но знам, че е бил приятел на дядо ми – някакъв арменец, едър, мургав, много по-инат, разправяше дядо ми за него. Макар да били приятели, не му намалил цената дори и с един грош.
– Кой знае, може да е същият човек – поклатих глава аз.
– Кой знае? – повтори след мен тя и се приближи до прозореца.
Все още държеше маргаритите в ръце. Тъкмо се пресягах да ги поема, когато ме попита:
– А гледката как е?
Всъщност никак не ми се искаше да я вижда тази гледка, но в момента бях доволен, когато Евгения тръгна да дърпа пердетата. Тази вечер бях готов да говоря за всичко друго на света, само не и за жена ми и дъщеря ми. В никакъв случай не исках да се връщам към спомените си за умрелите без време в тази къща. Страхувах се, че ако това се случи, няма да мога да се справя с чувствата си, че ще им се отдам и ще потъна в тях. И Евгения беше разбрала състоянието ми и се опитваше да ми помогне. Може би не на мен, а на себе си... Мисля, че още докато е звъняла на вратата ми, е осъзнала каква голяма грешка е направила, идвайки в този дом, но вече нищо не можеше да се върне назад. И макар да не й бе присъщо, и тя като мен се опитваше да прикрие чувствата си. Но дали бе възможно? Или толкова лесно? Да си с човек, изгубил най-близките си, в неговата къща, изпълнена със спомените за тях? Но тя се опитваше с всички сили да преодолее това неволно усещане.