44 Групер. – Б. пр.
– Да са живи и здрави приятелите! Изпратиха ми го от Фетхийе45! Едно средиземноморско съкровище от две килца и половина...
45 Фетхийе е известен курортен град в Югозападна Турция, разположен на едноименния залив. – Б. пр.
– Невзат, кажи ми истината! Кой приготви всичко това?
Повече не можех да крия, но се направих още малко на важен.
– Чакай, първо да сложим това някъде!
На масата обаче нямаше никакво място и аз поставих вазата с цветята на малката масичка за кафе. Евгения стоеше все така права, без да откъсва очи от мен.
– Седни, защо все стоиш на крака? – подканих я пак аз.
Думите ми отново я напрегнаха.
– Къде да седна?
– Където искаш, Евгения. Само двамата сме.
Разположи се на един стол близо до прозореца. Аз седнах срещу нея. Нетърпеливо повтори въпроса си:
– Е, разправяй, господин инспектор, кой ти приготви всичко това?
– Ако ти кажа, че съм аз, естествено, няма да ми повярваш. Нали така?
Погледна ме, сякаш ми казваше: „Не го прави, Невзат!“.
– Добре, ще ти кажа кой е, само да налея ракията.
Победоносно се усмихна.
– Е, разбрах вече, че не си ги приготвял ти. И печената риба също, нали така?
– За съжаление, не съм! Не разбирам много от готвене. И рибата, и другите неща ми ги приготви един приятел, Евгения!
Докато сипвах ракията, повтори едно към едно думите на Ариф уста, които още звучаха в ушите ми:
– И ти каза да я печеш на слаб огън и в никакъв случай повече от трийсет минути, нали?
– Точно така ми каза!
Докато й пълнех чашата, попита:
– А кой е този твой приятел?
– Майстор Ариф. По-рано е имал свой ресторант, като теб. Ариф уста Текирдалията.
– Ариф уста ли? – повтори Евгения, поставяйки гарафата обратно на масата. – Никога не съм го чувала.
– Той отдавна не се занимава с това, но познава баща ти и каза много хубави неща за него.
Стана й приятно от думите ми.
– Защо не го доведеш в „Татавла“? – каза, докато доливаше вода в ракията ми, и хвана своята чашка с леко треперещите си пръсти.
Не я разреждаше.
– Е, добре дошла! – отвърнах и понечих да се чукнем.
Но тя отдръпна чашката си и рече:
– Не, Невзат! – В зелените й очи се четеше смелост. – Да пием за Гюзиде и Айсун, не за мен! – и продължи, леко докосвайки моята чаша с нейната: – За жена ти и дъщеря ти...
Не знаех какво да кажа. Още щом ме видя на вратата – и разбра състоянието ми. Но замълча, не реагира, беше изчакала този момент. И сега постъпваше според характера си – вместо да бяга от проблемите, се изправяше с лице срещу тях. Вместо да отлага разговора, беше избрала да го започне. Но аз не бях готов за това. Застинах с чашата си в ръка. Като видя, че не пия, и тя не приближи нейната към устните си, а настоя:
– Защо, Невзат? Защо да не пием за тях? Защо да не говорим за тях? Те са част от теб. Не виждаш ли, споменът за тях те прави добър човек. Преживяната мъка те възвисява. Ако ме питаш – аз никога не съм ги възприемала като нещо отделно от теб. Не съм си те представяла без тях. Колкото ти си ги изгубил, толкова съм ги изгубила и аз. Те винаги са съществували. И сега съществуват. Колкото са мъртви за теб, също толкова са мъртви и за мен. Не разбираш ли, Невзат? Обичам те заедно с тях!
Докато говореше тези неща, ставаше все по-красива, все по-извисена. Но не можех да кажа същото и за себе си.
– Знам – отвърнах й приглушено. – Проблемът не е в теб! Всъщност не си ти проблемът.
– Кой е тогава? – попита тя, взирайки се в лицето ми с насълзени очи. – Ти не си ги лъгал тях, Невзат. Ние се обикнахме. И няма нищо лошо в това. Ние не вършим грях. Не нараняваме никого. Сигурна съм, че и те биха искали да си щастлив. Защо се чувстваш виновен?
Отвърнах поглед, загледах се в ръцете си, които неподвижно стояха върху масата, като две странни животинчета.
– Не знам – проговорих отчаяно. – Може би защото не открих убийците. Може би защото те загинаха вместо мен. Може би защото не успях да ги спася... – Вдигнах глава и я погледнах, сякаш търсех помощта й. – Много е объркано, Евгения. Повярвай ми, и аз искам да се освободя, но не успявам. Права си, напрегнат съм от това, че ти дойде тук тази вечер. От друга страна – толкова го исках! Разбирам, че постъпвам несправедливо с теб!
– Не – каза рязко тя. – Спрямо мен не вършиш нищо нечестно. Съсипваш единствено себе си. А не е нужно. Ние можем да живеем всички заедно, с жена ти и дъщеря ти – не ги отделяй от мен. Аз те приемам заедно с тях. Мога да обичам и трима ви едновременно.
И моите очи се изпълниха със сълзи. Отвърнах поглед, за да не ги забележи.
– Благодаря ти, Евгения!
Само това можах да кажа.