Помълчах, сетне думите започнаха тежко да се отронват от устните ми:
– Ти си добър човек! Аз съм глупакът! Аз не знаех как да се справя, как да изляза от това положение. Какво да направя...
– И аз не знам какво да направиш – отвърна тя и ме докосна с дланите си. – Не зная какво би могло да се направи. Не познавам и някой, който би могъл да знае. Но бихме могли да започнем, като пием за Гюзиде и Айсун!
Погледнах я. Нейните очи все още бяха пълни със сълзи, но се опитваше да не заплаче. И вдигна отново чашата си, сякаш напук:
– За жена ти и дъщеря ти! За тези великолепни хора, които те направиха такъв, какъвто си!
И аз вдигнах чашата си:
– За Гюзиде и Айсун! – Но не можех да спра сълзите си. Чукнах се с Евгения. И повторих думите й: – За онези прекрасни хора, които ме направиха такъв, какъвто съм!
Докато отпивах ракията си, тя смени плочата и между вехтите стени на стаята отново зазвуча тъжният глас на Мюзейен Сенар:
„Огън съм, горя без пепел и без дим“46.
46 Известна и обичана песен, композирана в макама хиджаз от Авни Анъл, по стихове на поета Юмит Яшар Оузджан (1926–1984) – „Аз съм огън, горя без пепел и без дим, ако те няма – без място и без време съм, за мен си се родила, ти си мен, не мога да те изтрия, нямам друг пристан освен теб“. – Б. пр.
Приятелството не засенчва любовта и не убива страстта
Времето отлетя неусетно, изтече като вода между пръстите ни. Евгения не остана при мен през нощта. Не само защото не бях готов, но както ми се стори – понеже и тя самата не го искаше. Въпреки това идването й в моя дом беше важна крачка, която бяхме направили в отношенията ни. И двамата се успокоихме, след като вдигнахме тост за жена ми и дъщеря ми. Разказах й как се бяхме запознали с Гюзиде, как се роди дъщеря ни. Колко бяхме претеглили, докато бях на служба извън Истанбул, за всичките несгоди по преместването, за невъзможността да свикнем с живота в провинцията... Евгения ме слушаше внимателно. Задаваше ми въпроси, за да разбере по-добре всичко. Отговарях й с цялата си искреност, без да спестявам нещо, без да се опитвам да скрия каквото и да било. Най-странното обаче бе, че докато й разказвах, помежду ни не се появи никакво отчуждение, нито някаква дистанция. Никаква студенина не се промъкна между нас. Въпреки че обикновено, когато разказвате на жена, с която имате връзка, за бившата си съпруга, винаги се появява някакъв хлад в отношенията. Не и при нас обаче. Нито Евгения се отдръпна заради онова, което й разказвах, нито пък аз се отдалечих по някакъв начин от нея. Сигурно защото нашите отношения сякаш надхвърляха обикновената връзка между един мъж и една жена. А може би това беше истинско приятелство! Колкото и да казват, че приятелството засенчва любовта и убива страстта между мъжа и жената. Но тези, които го казват, сигурно не са познавали Евгения. Ако човек е с нея, нито любовта му угасва, нито страстта му отслабва. Нейното вълнение, безкористната й привързаност, вярата в хубавото, което ще й поднесе животът, винаги придаваха пълнокръвност на връзката ни, поддържаха любовта ни жива. Тя излъчваше някакъв животворен повей, който можеше да те освободи от натрупаната с годините умора и от невидимите вериги на миналото, които те спъваха; можеше да разпръсне тъгата и да ти даде сила да заживееш отново.
И тази вечер се случи точно това. Вечерята, започнала малко насила, малко без желание, с някаква несигурност, родена от тъгата ми за мъртвите, от която, колкото и да исках, не можех да се отърва – а и никой не искаше това от мен, – постепенно се превърна в сближаващо ни споделяне. Е, донейде заслуга за това имаха и опиянението от ракията, и вълшебните песни на Мюзейен, и с нищо несравнимите ястия на Ариф уста, и лично приготвената от мен печена риба.
Да, така мина нашата първа вечер в моя дом. Евгения изми мръсните съдове въпреки възраженията ми, а на мен остави само да подсуша чиниите. Бяха ме завладели странни чувства и тя го беше забелязала, но се държеше, сякаш не ги вижда. Когато излязохме, вече минаваше полунощ. Щях да я закарам до тях. Качих я на старичкото си рено, без да слушам приказките й как щяла от тук да вземе някакво си такси. Знаех, че това ще й хареса. Обичаше да й оказват внимание, но никога не го казваше открито, искаше й се това да е спонтанно. „Най-лошото нещо е да си в тежест някому, Невзат! – обичаше да казва тя с намръщено лице. – А ако си в тежест на любимия човек – е дори още по-зле!“
Докато палех моята ветеранка, тя първо се позакашля издълбоко, но преди да я сгълча да не ме засрамва точно сега, пред Евгения, моторът й проработи с леко потракване. Галейки волана, смених скоростта и леко натиснах газта. Колата потрепери за миг и сетне сигурно се насочи към безлюдната улица. Евгения седеше отстрани до мен и ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.