– Не се отказваш от старите си неща, нали? – рече тя, гледайки пътя също като мен.
– Така е! – съгласих се аз, без да откъсвам поглед от тихата по това време улица. – Например тая стара трошка е станала вече част от мен.
– Да, познато ми е това чувство – отвърна Евгения. – Имахме една комшийка в старата махала в „Куртулуш“ – госпожа Пенелопи. Преди пет години се изсели в Солун, и без това никой не й беше останал тук. Всичките й деца отдавна бяха заминали за Гърция, бяха се замогнали там. Пенелопи беше вече доста поостаряла. Ако останеше тук, щеше да склопи очи в гръцката болница в „Балъклъ“47. Накрая не издържа на увещанията на роднините си и се съгласи да замине и тя за Гърция: „То се видя, че ще умра далеч от родината си, но поне ще е сред децата ми“. Аз бях с нея, като се разделяше с къщата си. Бедната госпожа Пенелопи тъжно обикаляше из къщата и докосваше всеки един предмет – саксиите, столовете, поставката за телевизора, и плачеше беззвучно, сякаш оставяше частици от себе си. „Отивате при децата си, при близките си, госпожо Пенелопи, не се разстройвайте така!“, рекох й аз. „Не се притеснявам за себе си бе, момиче! За тези вещи се притеснявам – какво ще правят те без мен?“ Помислих си, че нещо се побърква, и й рекох: „Ама те са предмети, не са живи. Нищо няма да усетят“. А тя като се изправи срещу мен и като викна: „Няма да усетят ли? Ти си мислиш така. Тези вещи са преживели много повече от мъките ми, отколкото онези живите, които си мислим, че са ни близки. От децата ми дори са по-предани. Как да нямат душа? И те страдат и плачат вътрешно, че заминавам. но че ти не можеш да го видиш, да го почувстваш, това е друга работа“. Наистина вярваше в това! Какво можех да й кажа? Млъкнах и я оставих насаме с вещите, между които беше преминал целият й живот.
47 „Балъклъ“ е квартал в Истанбул. Името му в превод означава „Рибно място“ и идва от рибите в намиращия се там извор със свещена вода, или аязмо, разположено в комплекса на църквата „Света Богородица“ – важен православен храм през византийския период. – Б. пр.
Колко добре я разбирах тази госпожа Пенелопи!
– Нормално е един човек, който е живял сам, да се чувства така! – въздъхнах аз. – Много е лошо да живееш съвсем сам, без никого до себе си, така си е, Евгения!
– Да не би и ти да се чувстваш самотен?
В гласа й нямаше и нотка на учудване или ирония. Не отговорих, но тя разбра.
– Не вярвам, ти не си самотен, Невзат, имаш мен, Зейнеб, Али...
Ако бях казал истината, сигурно щях да я обидя, още по-лошо дори – щеше да реши, че и аз като госпожа Пенелопи съм си изгубил ума, затова излъгах:
– Разбира се, имам теб. И никога не разговарям с мебелите в къщата си!
Казах го, но много добре бях разбрал състоянието на госпожа Пенелопи. Но съзнавах, че не е добре да загубиш нещо, което носи спомените ти. Като тая моята кола например, която години наред е страдала с мен. Но и на нея животът й вече свършва и в най-скоро време не ще може да върви повече. Аз и да не се откажа от нея, тя ще се откаже от мен.
Евгения нежно се долепи до мен.
– Ти си много чувствителен човек, Невзат!
Погледнах я с престорена строгост.
– Това притеснява ли те?
– Неее, напротив, много е добре даже! И все пак не мога да разбера – толкова ли ще ти е мъчно да се разделиш с тая кола, ако се наложи?
– Не знам – обърнах се аз към Евгения, която ме гледаше с интерес. – Може и да се разстроя мъничко. То не е толкова мъка, колкото навик, като си свикнал с едно нещо – и нали знаеш как е... Сутрин ставаш, палиш я, вечер се връщаш – паркираш я.
– Невзат, внимавай! На пътя май има нещо живо! – извика тя и аз отново се обърнах напред.
И го видях – някаква тъмна сянка помръдваше леко на четири-пет метра пред нас. Врътнах волана надясно и натиснах спирачката. Моята пенсионерка закова тъкмо навреме – още малко и щях да го прегазя, каквото и да беше на пътя ми. Дръпнах и ръчната спирачка, а Евгения се стресна – също като мен.
– Ако искаш – остани в колата!
– А, не – впери тя очи в сянката пред нас, – може да е някой ранен и да имаш нужда от помощта ми.
Двамата едновременно слязохме от колата и бързо се приближихме към тъмното петно. Издаваше нещо като стенание. Но не беше човек – като стигнахме до него, вече можехме да различим в тъмнината голямото космато тяло. След още няколко стъпки го познах.
– Това е Бахтияр! Нашият Бахтияр! Какво ли му е станало?
Забързахме се разтревожени към него. Нещастното животно стенеше, като ме видя, се опита да залае, все едно ме викаше за помощ, но така и не успя. За миг се почудих какво да правя, сетне, докато обикалях около него, започнах да осъзнавам случилото се.