– Май го е бутнала кола. Къде ли е ранен?
– Виж краката му – каза Евгения, сочейки към задните му лапи, неподвижно проснати на асфалта. – Май и двата му крака са счупени, има и кръв.
Права беше. Бахтияр лежеше и се опитваше да оближе краката си, като същевременно се гърчеше от болка.
– Какво да правим, Невзат? – каза уплашено Евгения, изпаднала в паника. – Може би да го занесем у вас?
Хрумна ми нещо по-добро.
– Да го занесем при Демир.
Хукнах към колата, бързо я докарах до Бахтияр. Извадих одеялото от багажника и се приближих към Евгения.
– С това ще го пренесем в колата.
Проснахме одеялото току пред нещастното животно. И пак беше доста трудно да вдигнем огромното му тежко тяло. Той простенваше при всяко наше движение и се опитваше да се измъкне. Добре, че с мен беше Евгения! Иначе пренасянето щеше да се превърне в истинско изтезание – и за мен, и за кучето! Както и да е – след кратка борба успяхме да наместим Бахтияр на задната седалка на колата.
– Да седна до него! Ако нещо вземеш, че спреш внезапно – да не падне горкичкото!
– Добре ще е, тъкмо и лечебницата на Демир е наблизо.
– Кой е тоя Демир? Доктор ли е? – попита, след като седнахме в колата.
– Ветеринар – отвърнах, докато натисках педала на газта.
– Точно такъв ни трябва!
– Много добър ветеринар, при това! Демир ми е приятел от детинство.
– Значи, няма да се сърди, че му звъним посред нощите?
– Няма да се сърди, а и много обича Бахтияр. Нали и без това той го преглежда, ваксинира, всичко му прави каквото трябва. – Обърнах се и погледнах раненото животно. – Дано да няма само някой вътрешен кръвоизлив!
Сякаш разбрал думите ми, бедният Бахтияр отвърна с тих стон.
Поуспокоена, Евгения го погали по главата.
– Добре, миличък, чакай малко, скоро ще свърши!
Смених скоростта и натиснах газта. Моята пенсионерка с неочаквана пъргавост се хвърли в тъмните улици на „Балат“.
Невзат е късметлия да има приятели като вас
Двуетажната къща на Демир, наследена от баща му, също като моята беше потънала в тъмнина насред просторната градина. Трябва да беше заспал вече. Слязох от колата и спрях пред градинската порта на къщата, която помежду си наричахме „балатския сарай“, и позвъних три пъти едно след друго. Изчаках малко с надеждата, че ще видя някакво раздвижване по прозорците или ще чуя някакъв звук от вътрешността на къщата. Но нищо не последва. Толкова дълбоко ли беше заспал? Пак натиснах копчето на звънеца. Отново поизчаках – и пак нищо. Дявол го взел, май не си беше вкъщи! Спогледахме се с Евгения, която още седеше в колата до Бахтияр. Безпомощно разперих ръце – къде ли може да е отишъл по това време? С последна надежда позвъних отново, но къщата беше безмълвна като гробница.
– Кой знае къде е отишъл? – рекох на Евгения, навеждайки се през прозореца на колата.
– Защо не му звъннеш по телефона? Нямаш ли мобилния му?
– Демир не е от това време, не използва такъв – отвърнах притеснено. – Но чакай – сетих се изведнъж, – може да е отишъл при Йекта.
– Приятел ли му е? Или роднина?
– Не му е роднина, наш общ близък приятел е.
– Никога не си ми говорил за тези твои близки приятели...
– Дълга история, после ще ти разправям – рекох й аз, отваряйки вратата на колата. – Да вървим да видим, може пък наистина да е при Йекта...
Качих се, смених скоростите и докато се готвех да потегля, фаровете на някаква кола, заслепявайки ме, блеснаха точно срещу мен.
– Какво прави пък тоя? Да не е луд! – нервно извиках аз.
Колата приближи и спря на около пет метра от нас. Познах го, чак като изгаси фаровете – беше джипът на Йекта.
– Върна се! – с облекчение рекох на Евгения. – Имали сме късмет!
Нервно слязох от колата, но двамата ми приятели май изобщо не бързаха. Седяха си в джипа, сякаш чакаха аз да отида при тях. Дали не ме бяха познали? Невъзможно! Но ако зърнеха само моята старица, веднага щяха да разберат, че съм аз. Докато през ума ми преминаваха тия мисли, двете врати на джипа изведнъж се отвориха и пръв от него се измъкна едричкият Демир. Почти веднага след това от другата врата се появи и силуетът на хилавия Йекта. И двамата ме гледаха странно – сигурно се чудеха какво правя пред вратата им посред нощ. Лицето на Йекта изглеждаше разтревожено, а Демир, както винаги, не излагаше на показ чувствата си, само в тъмните му очи се четеше въпрос.
– Къде си, братко? – с лек упрек се обърнах към Демир. – Колко време вече ти звъня на вратата...