– В петък вечер пък вие заповядайте при мен – отговори им моята храбра Евгения. – Може да не е толкова добър като вас, но и нашият готвач умее добре да приготвя рибата. Тъкмо ще чуем и повече от стиховете на Йекта бей!
– Речено-сторено тогава! – намери най-доброто решение Йекта. – Утре вие сте ни на гости, а в петък ние ще дойдем при вас!
Евгения замълча нерешително, зелените й очи гледаха въпросително в празното. Значи, аз трябваше да реша.
– Е, тогава да не обиждаме Евгения, приятели! – обърнах се престорено строго към Йекта. – Речено-сторено – утре вечер сме при вас, но ти непременно ще ни прочетеш някое твое стихотворение!
– Дадено! Ще ви прочета, но ако не ви харесат, аз няма да съм виновен – засрамено, но щастливо ни погледна със сините си очи Йекта.
Видът му разчувства Евгения.
– Как няма да ги харесаме? Сигурна съм, че стиховете ви са много добри.
– Без да сте ги чули, не бъдете толкова сигурна – промърмори Демир, без да вдига поглед от упоеното животно.
Нашият благовъзпитан Йекта направо щеше да изпуши:
– Ти пък какво ли разбираш от поезия, животински докторе?
– Я не се засягай толкова! Занасяме се, не виждаш ли? – вдигна очи към Евгения Демир. – Истината е, че са му много хубави стиховете на Йекта.
– Нямам търпение да ги чуя! – учтиво рече Евгения.
Не го казваше само от любезност, не. Наистина й се искаше да чуе стиховете му.
– Тогава ви чакаме утре вечер към осем и половина!
– С удоволствие ще дойдем, но да не забравите – в петък се срещаме в „Татавла“!
– В „Татавла“ ли? – беше приятно изненадан Йекта. – Значи, името на таверната е „Татавла“, старото име на „Куртулуш“. Много добре сте го подбрали, Евгения!
– Не съм аз, а баща ми.
– Чудесно е направил! Защото старите имена на кварталите взеха да се забравят вече. А градовете са като хората – ако забравят миналото си, ако се откъснат от историята си, се прощават и с идентичността си. Нищо свое не им остава! Стават еднакви и посредствени, като хората! А Истанбул не е като всички останали градове, той е много по-особен.
– Пак захвана с мантрите си – промърмори Демир. – Вместо да приказваш, да беше ми подал тоя пакет с памука.
Нашият поет изобщо не се засегна, но не пропусна и той да ухапе приятеля си:
– И такива хора има, Евгения! Невежи, които дори не забелязват града, в който живеят... Във водата газят, жадни ходят, както се казва...
– Хайде бе, Йекта, давай го тоя памук, че трябва да направя тампон на крака, иначе животното ще изгуби много кръв – подкани го пак Демир.
– Ако го нямаше тоя град – не се озаптяваше Йекта, – нямаше да те има нито теб, нито Бахтияр върху масата ти.
Тоя път обаче Демир не се заяде, само пое памука, подаден от приятеля му.
– Благодаря ти, скъпи ми Йекта!
Поетът също не се беше докачил и отново заговори на Евгения:
– Той си е такъв от малък, Евгения, не му обръщайте внимание. Но се радвам, че се запознахме.
– Благодаря!
Съвсем неочаквано за мен се обади и Демир, без да оставя и за миг работата си:
– Много се радваме за Невзат! – обърна се той любезно към нея. – Голям късмет има, че ви намери!
Тези думи развълнуваха Евгения, бузите й пламнаха, зелените й очи се разшириха.
– Много сте мили според мен, най-големият късмет на Невзат е, че има такива приятели като вас.
Вълнението, изпълнило тази миришеща на лекарства стая, ми идваше малко в повече. Тъкмо щях да питам за Бахтияр, колкото да сменя темата, и мобилният ми телефон се раззвъня. Погледнах – беше Али. Съвсем ги бях забравил! Нали щяха да ходят в „Сепетчилер“! Да разпитат Лейля. Може да са получили някаква информация, която щеше да ни е полезна. Веднага отговорих на обаждането.
– Ало, кажи, Али, слушам те!
– Още една жертва имаме, инспекторе!
– Каквооо?
– Открихме още един труп, но този път не на Сарайбурну, а на площад „Чемберлиташ“.
За две подобни престъпления ли ставаше въпрос?
– Има ли монета? – попитах го аз, без да обръщам внимание на любопитните погледи, които ми хвърляха Евгения и приятелите ми.
– Да, в дланта на жертвата.
Когато видях монетата, намерена в убития вчера, не съм си и помислял, че тази история ще продължи, че ще има още убийства, но явно съм се лъгал.
– Разбирам, Али! – казах на помощника си, който безмълвно ме чакаше на отсрещния край на линията. – Къде сте?
– Със Зейнеб сме в квартала при местопрестъплението. И Шефик е тук, даже екипът вече започна работа.
– Добре, веднага идвам!
От всички в стаята най-напрегната беше Евгения.