– Какво има? – казах аз почти с истинско недоволство в гласа. – Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да дойдеш довечера?
– Не, скъпи! Нищо подобно!
Напрежението беше изчезнало от гласа й.
– Само си мислех дали на идване да не взема малко от ония нашите мезета, които толкова обичаш?
Майсторски се справях с ролята си.
– Не, Евгения! Нали се разбрахме, тази вечер няма да правиш нищо, всичко ще е от мен...
– Добре тогава!
Беше се поуспокоила, очевидно бях успял да я убедя, но дали можех да кажа същото и за себе си? Малко се съмнявам.
– Добре, какво ще има на масата? – опита да се пошегува Евгения.
– Ястия, които никога не си виждала – продължих аз с още по-убедителен тон. – Няма да се изненадам, ако след като ги опиташ, ме накараш да започна работа във вашата механа.
Засмя се и рече:
– И преди да съм ги опитала, ще ти кажа същото, Невзат, скъпи! Стига вече си се занимавал с разните убийци и главорези! – Постепенно гласът й стана сериозен: – Наистина ти казвам! Защо не се пенсионираш и не дойдеш да работиш в „Татавла“?
Все това повтаряше, макар да знаеше, че никога нямаше да кажа „да“. Опитах се да прикрия раздразнението си.
– Аз да не съм билярдна топка да се търкалям насам-натам? То не е толкова просто – ще искам синдикати, осигуровки и най-вече – тлъста заплата, много повече, отколкото ми плаща държавата...
– Съгласна съм на всичко! – рече тя, приемайки играта.
А може и да не играеше? Може да бе искрена, както винаги?
Продължи убедено:
– Само да приемеш да работиш заедно с мен!
Засмях се, за да не й дам възможност да се развълнува, а да приеме думите ми като на шега.
– Чакай да помисля малко! Тъкмо и ти да можеш да видиш всичките умения на човека, когото ще назначаваш. Така ли се взема готвач – без да го пробваш какво точно може?
Евгения обаче не се засмя, а гласът й звучеше все така развълнувано.
– Ако това си ти, няма нужда да умееш каквото и да било!
И аз би трябвало да й отвърна със същото и да кажа: „Ако това си ти, Евгения, и аз няма нужда да знам каквото и да било!“. Но не можах...
Трябваше да й доставя удоволствие с няколко мили думи, но не го направих, в това време погледът ми се плъзна към Зейнеб и Али, които бяха отворили вратата на къщата и ме чакаха.
– Благодаря ти! – само успях да й отвърна аз. – Много е приятно да те приемат по този начин!... И да не закъснееш довечера? Нали? Ще те чакам точно в осем.
– Няма, ще бъда точно навреме!
Не усетих и най-малка обида в гласа й, ласкав като пролетния вятър, галещ челото ми. Но и също толкова сигурен в себе си, като хилядолетните стени точно зад гърба ми, пазещи града от враговете му. Кой знае защо обаче, като й затворих телефона и тръгнах към къщата, усетих нещо да ме стяга отвътре.
Може да е бившата му любовница?
Макар градината да беше облята в светлина, вътрешността на къщата тънеше в полумрак. Още на прага ни лъхна ухаещата на лавандула прохлада. Жертвата Недждет Денизел явно беше избрал този аромат, за да премахне мириса на мухъл, така характерен за крайбрежните къщи, страдащи от всепроникващата влага. Докато вървяхме през мрачния хол към открехнатата врата на стаята, през която едва се процеждаше слънчевата светлина, дочухме странен дрезгав глас:
– Здравейте!... Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми...
И тримата грабнахме оръжията си. Не очаквахме да има някой в къщата, защото, доколкото знаехме, убитият е живеел съвсем сам – най-близките му роднини били чак в Анкара. Тихо запристъпвахме към вратата на стаята, притискайки се към стената на тясното холче. Щом стигнахме дотам, отново чухме същия глас:
– Здравейте!... Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми...
Спогледахме се. Със знаци посочих на Али да отвори вратата, а Зейнеб да остане зад нас, за да ни пази гърбовете. Али мигом ритна вратата, а аз насочих оръжието си към онова място в стаята, откъдето идваше гласът. Светлината ме заслепи, но това нямаше значение.
– Не мърдай! Полиция! – извиках високо.
Гласът отново прозвуча, повтаряйки все същото, без ни най-малък признак на уплаха.
– Здравейте!... Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми...
Щом очите ми привикнаха към светлината, огледах се и не можах да сдържа смеха си – там, накъдето бях насочил оръжието, в доста голямата си клетка един сив папагал с червена опашка непрекъснато повтаряше добре заучената фраза.