– Не знам защо – въздъхнах аз. – Не е ставало дума, сигурно затова.
– Де да беше ставало – отвърна тя, а в гласа й звучеше упрек. Снизхождението също беше изчезнало в тона й. – Ако знаех за какво става въпрос, нямаше да питам за Хандан. И Йекта нямаше да се натъжи толкова. И тази вечер, започнала толкова прекрасно, нямаше да свърши така неприятно.
Беше права. Не знаех какво да кажа и се загледах в пътя пред нас. Можех да се извиня, но вместо това започнах да й разказвам:
– Всъщност наистина историята им е необикновена!
Думите ми така я заинтригуваха, че забрави колко ми е ядосана и попита:
– Като казваш „историята им“, имаш предвид историята на Йекта и Хандан, нали?
Откъде можеше да знае? Сметна, че само Йекта е обичал Хандан.
– На Йекта, на Хандан и Демир...
Очите й светнаха от любопитство.
– И двамата ли са били влюбени в Хандан?
– Да – отвърнах аз, докато тъгата на миналите чувства ме завладяваше. – И двамата бяха влюбени в Хандан.
Замълчах, загледан в пътя пред себе си, не можех да продължа по-нататък, но Евгения не ме остави на мира:
– А ти?
Не очаквах подобен въпрос и се обърках:
– Какво значи и аз?
Дори за миг не свали поглед от моя.
– Знаеш какво искам да кажа.
– Откъде да знам какво искаш да ми кажеш?
– И ти си бил влюбен в Хандан, нали?
Не, не ме обвиняваше, само искаше да знае. За миналия ми живот, за моите любови, за онзи Невзат от миналото. И затова питаше и за Хандан. На лицето й се появи толкова добродушно изражение, че в един миг ми се прииска да й отговоря: „Да!“. Да, и аз бях влюбен в Хандан. Но бях ли всъщност? Обичах ли я до полуда, както Йекта и Демир? Не беше толкова лесно да отговоря с „да“ на този въпрос. Отново погледнах към осеяния с дупки път. Пред очите ми изплуваха спомени и сякаш отново видях да тече калдъръмената улица покрай мен, по която тичахме като деца, долетяха някакви звуци, картини от миналото се появяваха пред очите ми и се разпръсваха на парчета. Толкова много преживяно имахме по тези улици! И сред кълбото от спомени най-незабравимо без съмнение бе преживяното с Хандан! Каква беше тя в действителност? Едно слабичко чернооко момиченце с прави коси. Не можех да си я представя нито като девойка, нито като по-зряла жена – винаги я виждах само такава, каквато беше в детството ни! Може би защото я познавах преди Йекта и Демир. Беше ни комшийче. Дъщерята на чичо Фарук и леля Надиде. Толкова отдавна се знаехме, че дори не си спомням кога съм я видял за пръв път. Майка ми, баща ми, съседите ни чичо Димитри и леля Сула, чичо Месут и леля Нида, синът им батко Ихсан, чичо Примо и леля Рашел, дъщеря им Естер – всички те бяха там, също като Хандан. Не бих казал, че ми беше като сестра, но като най-добър приятел – винаги беше в живота ми. Заедно ни записаха в първи клас. За пръв път отидохме на училище двамата заедно. И след това не се разделихме – учихме заедно и в прогимназията. Йекта и Демир влязоха в живота ни по-късно. Бяхме във втори прогимназиален клас, когато двамата дойдоха при нас, понеже тяхната паралелка беше разпусната. Първо се сприятелиха с мен, после и с Хандан. Но не мога да си спомня кога я обикнаха и кой пръв се влюби в нея. А аз дали бях влюбен в Хандан? И това вече не знам...
– Защо млъкна, господин полицай? – шеговито-глезено попита Евгения и ме върна към реалността. – Много труден въпрос ли ти зададох?
– Не е труден, но не мога да си спомня.
– Какво не можеш да си спомниш? – попита тя, без да откъсва дори за миг погледа си от мен.
Мислеше, че ще започна да й разказвам.
– Какво изпитвах към Хандан – съвсем искрено отговорих аз. – Повярвай ми, не мога да си спомня. Приятелство ли беше, или наистина съм бил влюбен в нея? Не знам, или пък съм забравил.
Завъртях волана и завих наляво към Златния рог, преди да продължа да говоря.
– Да, бяхме много близки с Хандан. Прекарахме заедно детството си, чак докато пораснем. Спомените ми са толкова отдавнашни, толкова размити, че не помня, може и да съм я целунал дори.
Засмя се.
– Честна дума, не мога да си спомня, може да не ми вярваш, но е така!
Продължаваше да се смее на глас, но изобщо не беше повярвала и ме гледаше със съмнение в очите.
– Ако съм бил влюбен, щях да ти кажа! – казах аз, сякаш почувствал някаква нужда да се оправдая. – Толкова време мина оттогава. Каквото било – било, минало-заминало, защо да не ти кажа?
Дали ми беше повярвала, или на мен така ми се струваше, но постепенно многозначителният израз, изписан върху лицето й, се стопи.
– Добре, ами другите?
– Демир и Йекта ли?
Поклати утвърдително глава.