– Зависи от гледната точка – отговорих, поглеждайки косо Евгения. – Може пък да е спасил живота на Хандан. Тя беше красиво момиче, но семейството й беше доста бедно. Пък и необразовано. Ако Хандан не се беше омъжила за Йекта, не след дълго сигурно щяха да я задомят за някой богаташ. Но от гледна точка на Демир, Йекта не беше постъпил добре.
– Добре де, какво каза Демир?
– Какво да каже? Нищо не можа да каже. По онова време беше вече трета година студент в Германия. Бяха му съобщили за сватбата си с писмо. Отгоре на това бяха сложили в писмото и покана за тържеството. Той нито им отговори, нито дойде на сватбата.
– А ти? Отиде ли?
Евгения отново ме гледаше с онзи нейния изпитателен поглед. Но аз не откъсвах очи от пътя. Не исках погледите ни да се срещнат. Защото, макар и на мен да бяха пратили покана, аз не отидох на сватбата им. Не знам защо, сигурно защото по онова време не съм одобрявал брака им.
– Не – отговорих аз, докато завивах към моста при Ункапанъ. – Беше през първата година от работата ми в полицията и бях извън Истанбул, не ми дадоха отпуск и не можах да ида.
Внезапно Евгения замълча и на мен това ми хареса, почувствах се по-спокойно, сякаш имах някаква тайна, която трябваше да крия. Погледнах към водите на Златния рог под нас, върху които играеха хиляди сенки. Беше се излегнал мълчаливо чак до подножието на Сарайбурну и само просветваше от време на време, отразявайки светлините по бреговете си. Покрай Сарайбурну се сетих и за крал Визас. Дали истанбулските гърци знаеха, че той е основателят на града? Да си призная, исках да се освободя от тежестта на миналите спомени и реших да сменя темата на разговора ни. Но Евгения не ми позволи и продължи да ми задава въпроси:
– Добре, но после как Демир прости на Йекта?
Като не получи веднага отговор от мен, отново започна да изказва своите предположения:
– Да не би Хандан да е тръгнала с някой друг мъж?
– Не, не е тръгнала с друг... Хандан почина – прошепнах натъжен.
– Какво говориш, Невзат? Как така умря?
Веселите нотки напълно изчезнаха от гласа й.
– Загина при нелепа злополука... преди три години... Заедно с малкия им син Умут.
– Жалко! Много жалко! А Йекта – какво направи Йекта?
– Полудя. Месеци наред вземаше успокоителни. Всички се бояхме, че ще си посегне. Тогава се появи и Демир, хвана ръката на приятеля си, с когото не беше разговарял цели петнайсет години, облекчи раната му, накара го да се съвземе. Всъщност и аз се опитах да подкрепя Йекта, още повече че като него и аз бях изгубил съпругата и детето си, тоест имахме много общо, но така или иначе, Демир беше по-добър в това.
– Ти нищо не си могъл да направиш, тях Хандан ги е събрала отново – прошепна Евгения. – Хандан, която приживе е разделила двамата приятели, със смъртта си ги е събрала отново заедно.
Говореше разумно, но гласът й издаваше колко е развълнувана.
– Права си, май така е станало. След този ден станаха още по-близки приятели. От време на време и аз се събирам с тях, но те двамата са винаги заедно. Изглежда, както каза, любовта им към Хандан ги крепи.
– А семейството на Демир? Жена му, децата му?
– Демир никога не е бил женен. Може би от всички нас той най-много обичаше Хандан. Не знам. Стана добър ветеринар. Печелеше много добри пари! Сигурен съм, че е опитвал да създаде връзки и с други жени, но изглежда, никоя не успя да замени Хандан, да заеме нейното място. Така и никога не можа да бъде щастлив!
– И по лицето му се вижда...
– Не го гледай, че е такъв сдържан и студен, всъщност е много добър човек. И по-рано не се сприятеляваше лесно с всеки. Хандан беше всичко за него, смисълът на целия му живот. Сега почти всеки ден са заедно с Йекта. Понякога съм се замислял дали помага на приятеля си, или се опитва да бъде по-близко до спомена за жената, която е обичал... Не съм сигурен всъщност.
– Няма значение – разбиращо кимна Евгения. – Ти сам го каза – това е било любов между четирима души, а сега са останали трима...
Дали пак ме бодна?
– Кой е третият? – малко рязко попитах аз. – Евгения, разбери, аз нямам никаква връзка с тази любов.
– Не говоря за теб, Невзат, третият е Хандан... Смъртта й не променя нищо. Напротив, сега е още по-привлекателна и за двамата, защото е недостъпна. Затова и ти не си успял да успокоиш Йекта. Защото тяхната рана е обща. Те все още обичат една и съща жена.
Странно, за миг се почувствах изолиран. Защо аз да не изпитвам същата болка, същата тъга? Защо Йекта и Демир не са ме включили и мен в това общо изживяване на болката? Може пък да не са виновни те, може Евгения да е права – преди години, побеждавайки гордостта си, се разделих с тях, защото аз бях пожелал така. А след това животът ни тръгна съвсем иначе. Тогава защо се почувствах изолиран? Не знам, странно създание е човекът.