Евгения продължаваше да ме гледа нежно.
– Ти си силен, Невзат! Преживял си тази странна любов и си я преодолял...
– А не казваше ли, че съм бил чувствителен?
– Да, чувствителен си, но това не те прави слаб. Напротив, според мен твоята емоционалност те прави дори по-силен.
Започнах да се притеснявам от толкова много разговори за себе си. Затова я попитах за основателя на този град – хем да сменя темата, хем наистина да задоволя любопитството си, което ме гризеше отвътре – дали местните гърци знаеха кой е той?
– Евгения, знаеш ли кой е Визас?
Така ме изгледа, сякаш недоумяваше откъде накъде й задавам този въпрос?
– За онзи крал ли говориш? Който търсил мястото срещу страната на слепите?
– Значи, знаеш?
Май се беше обидила от учудването ми, че знае.
– Как да не знам, Невзат? Историята на този град започва от този крал. Но гърците си го присвояват повече от нас, ромеите.
Това беше интересно!
– Защо?
– Защото Визас е грък, а ние сме римляни, ромеи – отвърна тя съвсем естествено.
Теодосиевите стени117 – каменният щит на Константинопол
117 Флавий Теодосий, или Теодосий II (Flavius Theodosius Junior), е източноримски, ранновизантийски император от 408 до 450 г., син и приемник на Аркадий. Наричан още Теодосий Млади, той наследява малолетен трона в Константинопол и е един от най-дълго управлявалите императори – повече от 40 години. Властването му е важен период в изграждането на Източната Римска империя. През 413 г., по времето на Теодосий II, са подновени и усилени крепостните стени на Константинопол, т.нар. Стени на Теодосий, срещу атаките на варварите от север. – Б. пр.
Бог гледаше императора. Бе миг на триумфа, ден на победата, времето на прославата. Императорът бе облечен великолепно, със златна корона на главата си, украсена с червени рубини. Бог бе гол, с венец от тръни на челото си. Погледът на императора бе изпълнен с гордост. Гордост от това, че се е родил под щастлива звезда, гордост от спечелените битки и победи. В погледа на Бог имаш тъга – тъга за хората, изгубили битките си с живота, и състрадание – състрадание към потиснатите. С едната си ръка императорът държеше меча си, с другата – юздите на коня си. Лицето му светеше с детска радост. Едната ръка на Бог беше прикована към дясната страна на кръста, другата – към лявата. Върху лицето му бе изписано страдание.
Бог гледаше император Теодосий. Но Теодосий нехаеше за разпнатия Бог. Бе вперил поглед в крепостните стени зад него – в Златната порта118, която като огромен катинар свързваше високите стени. Гледаше статуята на дядо си, великият Теодосий, на когото беше кръстен, поставена между статуите на богините. Гледаше я със свито сърце – дядо му владееше целия Рим от Галия до Египет, а той – само Източната империя. Дядо му беше спечелил големи битки във войните, които беше принуден да води, той нямаше такива победи. Но пък беше извършил и неща, заради които историята нямаше да го забрави.
118 Церемониална порта, главен вход към столицата за триумфално влизане на императора при тържествени и държавни поводи (военни победи, коронации). През ІV–V в. вероятно е построена от Теодосий I като свободно стояща триумфална арка и по-късно включена в Теодосиевите стени или е изградена от Теодосий II като неразделна част от тях. През ХV в. е превърната от порта в част от крепостта Йедикуле, а през ХІХ в. е натоварена с нова функция и преобразена в музей в рамките на крепостта. – Б. пр.
Бог гледаше Теодосий. Винаги му беше помагал. Винаги го беше пазил. Беше подслаждал живота му, както хлябът – виното. Теодосий беше едва седемгодишен, когато се възкачи на престола. Бог изгради стена от преданост около него. Беше направил по-голямата му сестра Пулхерия негова покровителка. Създаваше на враговете му множество проблеми, за да ги държи настрана от невръстния владетел. Винаги го поставяше под сянката си, надвесен над него като благодатен облак. Съветваше го как добре да управлява страната си и му даваше сила да я опази. Беше го бе дарил с изящен вкус, за да я разхубави и направи още по-красива.
Бог гледаше императора. Но очите на Теодосий все още не се откъсваха от стените, които щяха да обезсмъртят името му. Макар че беше не по-малко християнин от сестра си Пулхерия и също като нея почиташе разпнатия Бог. Но сега не можеше да отговори на погледа му. Всеки път очите му се плъзваха към стената, без да се задържат върху лицето на Бог. Знаеше, че нито стените на крал Визас, нито на Константин бяха толкова величествени – толкова дълги и толкова непристъпни! Знаеше, че тези стени ще му осигурят признанието и благодарността на много владетели след него. Знаеше, че историята, която скъпернически раздаваше славата на много императори, точно заради тези стени ще я разстеле в краката му.